— Старият свят беше мръсен, кървав и пренаселен — казва Хилди и си изтрива устата със салфетка. — Разпадаше се, да, разпадаше се, щото хората се мразеха и се избиваха, и никой не се радваше, ако другите край него не страдаха. Поне така беше преди двайсет години.
— Не знам как е сега — казва Виола. — Никога не съм виждала Стария свят. Баща ми и майка ми…
Тя замълчава и се отнася нанякъде.
Аз обаче не спирам да си мисля какво ли е да си роден на космически кораб, на истински космически кораб. Да растеш, докато прелиташ край звездите, да можеш да поемеш накъдето си пожелаеш, а не да си забит на една противна планета, която очевидно изобщо не те иска. С кораба можеш да отидеш навсякъде. Ако някое място не те устройва, отлиташ и си намираш друго. Пълна свобода във всички посоки. Възможно ли е изобщо в цялата вселена да има нещо по-готино от това?
Не забелязвам, че край масата се е възцарила тишина. Хилди гали Виола по гърба, а от очите на Виола текат сълзи и тя се полюлява леко напред-назад.
— Какво? — питам. — Какво има пък сега?
Челото на Виола се смръщва.
— Какво? — повтарям.
— Мисля, че достатъчно говорихме за майката и таткото на Ви тази вечер — отвръща меко Хилди. — Смятам, че е време малките кутрета да си лягат.
— Още е рано — казвам аз и поглеждам през прозореца. Слънцето дори не е залязло. — Трябва да стигнем до селището…
— Селището се казва Фарбранч — срязва ме Хилди, — и първата ни работа утре сутрин е да отидем там.
— Но онези мъже…
— Аз пазя реда на това място от дните преди ти да се родиш, кутре — отвръща Хилди кротко, но категорично. — Ще се справя с всичко, което се кани да дойде, каквото и да е то, ясно ли е?
Не отвръщам нищо, а Хилди не обръща внимание на Шума ми, който определено има друго мнение по въпроса.
— Мога ли да попитам какво ще правите във Фарбранч? — пита Там с небрежен глас, човъркайки кочан варена царевица, но Шумът му ври от любопитство.
— Просто трябва да стигнем там — отвръщам.
— И двамата ли?
Поглеждам Виола. Тя вече не плаче, но лицето й е подуто. Не отговарям на въпроса.
— Ами, то във Фарбранч има достатъчно работа за вършене — казва Хилди, изправя се и вдига чинията си от масата. — Ако това е, което търсите. В овощните градини винаги има нужда от помощ.
Там също става и двамата разчистват масата, отнасят чиниите в кухнята и ме оставят сам с Виола. Чувам ги как си бъбрят, говорят тихичко, а Там блокира Шума си, така че не мога да разбера и думичка.
— Смяташ ли, че е добре да оставаме тук цяла нощ? — питам полугласно.
Но Виола ми отговаря с гневен шепот и то така, сякаш изобщо не съм попитал нищо:
— Само защото мислите и чувствата ми не се изливат наоколо като безкраен крясък, не означава, че нямам мисли и чувства!
Зяпвам я изненадано:
— Кво?
Тя продължава да шепне яростно:
— Всеки път, когато си помислиш нещо от рода на О, тя е напълно празна или Вътре в нея няма нищо, или пък Може пък да я зарежа тука с тия двамата, аз те чувам отлично, ясно ли ти е? Чувам всяка глупост, която си помислиш, разбра ли? И схващам много повече, отколкото ми се иска.
— А, така значи? — прошепвам в отговор, но Шумът ми изобщо не шепне. — Всеки път, когато ти си помислиш нещо, когато през главата ти мине някоя твоя глупава мисъл, аз не я чувам, така че как се предполага да знам каквото и да било за теб, мътните те взели? Как се предполага да знам какво става в тебе, ако го пазиш в тайна и не ми го казваш?
— Не пазя никакви тайни — стисва зъби тя. — Аз просто съм нормална.
— Не и на мойта планета, Ви.
— Ти пък откъде знаеш, а? Чувам как се изненадваш от почти всяка дума през последните няколко часа. Там, от където идваш, нямахте ли училище? На нищо ли не са те научили?
— Уроците по история не са толкова важни, когато се мъчиш да оцелееш — промърморвам аз.
— А, точно тогава са най-важни — обажда се Хилди, застанала в противоположния край на масата. — А тоя тъп спор само доказва, че и двамата сте капнали от умора. Хайде.
Виола и аз се споглеждаме, но тръгваме след Хилди и влизаме в една просторна простичка стая.
— Тод! — излайва Манчи от единия ъгъл, без да мърда от овнешкия кокал, който Там му даде по-рано.