— Отдавна използваме стаите за гости за други неща — казва Хилди. — Ще полегнете на диваните.
Помагаме й да постеле чисти чаршафи. Виола продължава да се мръщи, а моят Шум жужи яркочервен.
— Хайде сега — казва Хилди накрая, — да се извините един на друг.
— Моля? — казва Виола. — Защо?
— Защо се бъркаш, където не ти е работа? — питам аз.
— Човек не трябва да си ляга вечер скаран с друг човек — отвръща Хилди, сложила ръце на хълбоците си и ясно показва, че няма да отстъпи, но много й се иска някой да се опита да я накара да го стори. — Не и ако иска да остане приятел с него.
Двамата с Виола мълчим.
— Той нали ти спаси живота? — обръща се Хилди към Виола.
Тя гледа известно време в пода, после казва:
— Да.
— Така си е, спасих я! — обаждам се аз.
— А тя пък спаси твоя живот при моста, нали тъй? — продължава Хилди.
Опа.
— Така, така — казва Хилди. — Опа. Не смятате ли, че всичко, което сте преживели заедно, все пак означава нещо?
Ние пак премълчаваме.
Хилди въздъхва.
— Хубаво. Смятам, че две толкова пораснали кутрета трябва да могат сами да се оправят с извиненията помежду си.
И излиза от стаята, без дори да каже „лека нощ“.
Обръщам гръб на Виола, тя също ми обръща гръб. Изритвам си обувките и се пъхам под чаршафа на единия „диван“ на Хилди, който си е проста кушетка със завъртяно име. Виола прави същото. Манчи скача при мене и се свива на кълбо в краката ми.
Тихо е, чува се само моят Шум и от време на време по някое припукване на огъня — навън е захладняло. Рано е, но меките възглавници и чистият чаршаф, и топлината на огъня ме унасят и аз затварям очи.
— Тод? — обажда се Виола от своята кушетка до отсрещната стена на стаята.
Изплувам от съня.
— Какво?
Мълча няколко секунди, защото ми се струва, че тя обмисля как да ми се извини.
Нищо подобно.
— В книгата ти написано ли е какво трябва да правим, когато стигнем във Фарбранч?
Шумът ми пламва в червено.
— Няма значение какво пише в книгата ми — казвам. — Тя е моя, предназначена е само за мен.
— Нали се сещаш, че в блатото ми показа картата, дето е пъхната вътре? — продължава тя. — И ми каза, че трябва да стигнем до нарисуваното селище? Спомняш ли си какво пишеше под рисунката?
— Разбира се, че си спомням.
— Е, какво пишеше?
В гласа й няма подигравка или пък аз не мога да я уловя, защото този въпрос трябва да означава точно това, нали? Подигравка?
— Заспивай — казвам.
— Пишеше Фарбранч — казва тя. — Под рисунката беше написано името на селището, до което трябва да стигнем.
— Млъквай — Шумът ми пак почва да жужи.
— Не е срамно, че не можеш…
— Млъквай, казах!
— Аз мога да ти помогна да…
Скачам рязко и събарям Манчи от дивана. Грабвам си чаршафа и одеялото под мишница и раздразнено се измъквам от стаята, отивам в трапезарията, като тропам силно по пода. Хвърлям завивките на пода и пак си лягам, далеч от Виола и от безсмисленото й зло мълчание.
Манчи остава при нея. Не съм учуден.
Затварям очи, но не мога да заспя, не мога и не мога.
Докато най-после заспивам.
Заспивам, щото съм на пътеката в блатото, но то е и града, и нашата ферма, и Бен е там, и Килиън е там, и Виола е там и те всичките казват: „Какво правиш тука, Тод?“, а Манчи лае: „Тод! Тод!“, а Бен ме сграбчва за ръката и ме влачи към вратата, а Килиън е сложил ръка на раменете ми и ме бута ли, бута напред по пътеката, а Виола слага кутийката за палене на огън пред предната врата на фермата, а Кметът на коня си прелита точно през вратата и стъпква кутийката, а крокодилът е с лицето на Аарон и изведнъж се изправя иззад раменете на Бен, а аз викам: „Не!“ и…
Сядам рязко, целият съм плувнал в пот, сърцето ми препуска и очаквам да видя Кмета и Аарон, надвесени над мене.
Но вместо тях над мен е Хилди, която казва:
— Какво правиш тука, мътните те взели? — изправила се е точно до вратата, зад гърба й нахлуват ярките слънчеви лъчи, толкова ярки, че трябва да вдигна ръка да си засенча очите.
— Тука ми беше по-удобно — промърморвам, а сърцето ми тупка ли, тупка.
— Не се съмнявам — казва тя, разчитайки сънения ми Шум. — Закуската е на масата.
Ароматът на пържен овнешки бекон скоро събужда и Виола, и Манчи. Пускам Манчи навън да се изака, но двамата с Виола не си казваме и думичка. Там влиза, докато закусваме, сигурно е бил да храни овцете. Аз поне ги хранех по същото време у дома, във фермата.