У дома, мисля.
Както и да е.
— Я си пийни, кутренце — казва Там и слага пред мене чаша кафе. Пия и крия очите си.
— Нещо необичайно навън? — питам иззад ръба на чашата.
— Нито звук — отвръща Там. — А денят е прекрасен!
Поглеждам Виола, но тя не ме гледа. Всъщност закусваме, мием си лицата, преобличаме се и стягаме раниците мълчешком, никой не казва и дума на другия.
— Късмет ви желая и на двамата — вика Там, когато заедно с Хилди сме готови да се отправим към Фарбранч.
— Винаги е хубаво, когато двама души, останали сам-самички на света, се намерят един друг.
Е, тая забележка я оставям без коментар.
— Хайде, кутрета — казва Хилди. — Губим време. Минаваме през фермата и скоро стъпваме пак на познатия път, който идва от моста.
— Това беше главният път от Фарбранч до Прентистаун — обажда се Хилди, понесла и тя някакъв неин си вързоп. — По-скоро до Ню Елизабет, така му беше предишното име.
— На кого предишното име? — питам.
— Ами на Прентистаун — отвръща тя. — Преди се казваше Ню Елизабет.
— Никога не се е казвал така! — възкликвам и вдигам високо вежди.
Хилди ме поглежда и собствените й вежди се повдигат подигравателно.
— Така ли? Значи нещо бъркам тогава.
— Сигурно — отвръщам.
Виола изпуфтява презрително. Хвърлям й усмъртителен поглед.
— Има ли къде да останем във Фарбранч? — пита тя Хилди, без да ми обръща никакво внимание.
— Ще ви заведа при сестра ми — отвръща Хилди. — Тя е Заместник-кмет тази година, сериозно ви говоря.
— А после какво ще правим? — питам и подритвам буци пръст, докато крачим напред.
— Е, това вече си е ваша работа — отвръща Хилди. — Вие носите отговорност за собствената си съдба, права ли съм?
— Е, досега не съм останала с такова впечатление — чувам Виола да промърморва под нос и това са същите думи, които витаят в Шума ми в същия момент, така че двамата неволно вдигаме глави и погледите ни се срещат.
Малко остава да се усмихнем един на друг. Но не се усмихваме.
И тогава чувам Шума.
— Аа! — обажда се Хилди, която също го чува. — Ето го и Фарбранч.
Да, ето го и Фарбранч.
Другото селище. Другото селище, което не би трябвало изобщо да съществува.
Другото селище, в което Бен искаше да отидем.
Другото селище, в което би трябвало да сме в безопасност.
Първото нещо, което виждам, е как пътят се вие през овощни градини, дърветата са подредени по конец, очевидно добре гледани, тръбите на напоителната система се спускат по хълма, минават през няколко постройки и стигат до потока недалеч, пълноводен, тих, той също се вие и без съмнение бърза да стигне до реката.
Навсякъде сноват мъже и жени.
Повечето са пръснати на работа из овощните градини, облечени са в тежки работни престилки, мъжете са с дълги ръкави, жените — с поли до глезените, някои режат от дърветата плодове, прилични на грамадни шишарки и ги насичат на по-малки парчета с мачете, други носят кошници насам-натам, трети се навъртат край тръбите за напояване.
Мъже и жени, жени и мъже.
Общото ми впечатление е, че мъжете тук са с няколко десетки по-малко, отколкото мъжете в Прентистаун.
А жените просто не мога да ги преброя.
Живеят тук, на това място, което не е Прентистаун.
Шумът (и мълчанието) им се издига нагоре във въздуха като мъгла.
Две, моля и както аз виждам нещата, и чиста загуба, и тя може да каже да, а може да каже и не, и ако смяната свърши в един часа, винаги мога да и така нататък, и така нататък, до безкрай, амин.
Спирам по средата на пътя и гледам безмълвно, защото просто още не съм готов да прекрача и да вляза в Шума.
Защото е странен.
Повече от странен, право да ви кажа.
Шумът е, как да го опиша, ами… спокоен. Като обикновен разговор между приятели. Нищо страшно, нищо обидно.
И никой не копнее за нищо.
Никъде, никъде тук не чувствам ужасния, ужасния отчаян копнеж.
— Мътните да го вземат, това определено не е Прентистаун — казвам на Манчи под нос.
Секунда по-късно чувам как от долината пред нас до мен долита Прентистаун?