После го чувам едновременно от още няколко места.
Прентистаун? и Прентистаун? и тогава виждам, че мъжете в овощната градина вече не берат плодове, нито пък вършат каквото и да било друго. Изправят се. И обръщат погледи към нас.
— Хайде — казва Хилди. — Просто продължавайте да вървите. Любопитни са, това е всичко.
Името Прентистаун се размножава безкрайно и профучава над долината като пукота на пожар. Манчи се притиска плътно до крака ми. Вървим, а очи ни гледат от всички страни. Дори Виола се свива и идва по-близо до мен и Хилди.
— Не се тревожете — казва Хилди. — Тук има много хора, които биха се радвали да срещнат…
И спира по средата на изречението.
На пътя пред нас излиза един мъж.
Изражението му с нищо не показва, че се радва да ни срещне.
— Прентистаун? — изрича той, а Шумът му става притеснително червен, опасно бърз.
— Добрутро, Матю — казва Хилди. — Водя ви тука…
— Прентистаун — произнася повторно мъжът, но това вече не е въпрос, а очите му изобщо не гледат Хилди.
Очите му гледат право в мен.
— Не си добре дошъл тук — казва той. — Изобщо не си добре дошъл.
В ръката си мъжът държи най-голямото мачете, което някога сте виждали.
17
Среща в овощната градина
Ръката ми автоматично посяга зад гърба и аз вадя ножа.
— Недей, Тод, кутрето ми — обажда се Хилди, без да сваля поглед от мъжа. — Няма да стане така.
— Как си позволяваш да го водиш в града, Хилди? — пита мъжът и леко подхвърля мачетето в ръката си, гледа ме, а в Шума му има искрена изненада и…
И болка?
— Водя само две малки изгубени кутрета — отвръща Хилди. — Дръпни се, Матю.
— Не виждам тука никакво момче-кутре — отвръща Матю, а очите му пламват. Той е висок, грамаден, с рамене на бивол, с гъсти вежди, много е объркан, но няма да се смили. Прилича на жива говореща гръмотевична буря. — Всичко, което виждам, е един мъж от Прентистаун. Един мъж от Прентистаун с прентистаунски боклук, който плува из гнусния му прентистаунски Шум.
— Това не е истина — отвръща Хилди. — Вгледай се по-внимателно.
Шумът на Матю не я дочаква и да довърши, нахвърля се върху мен, опипва ме като с ръце, стиска ме, насилва мисълта ми, влиза в нея, мъчи се да рови, да рови. Гневен е и питащ, и Шумен като пламък и аз не мога да скрия нищичко от него.
— Знаеш закона, Хилди — казва мъжът.
Закон ли?
— Законът важи за мъжете — отвръща Хилди, а гласът й е спокоен, сякаш сме се спрели да си поговорим за времето. Не вижда ли колко червен става Шумът на този мъж? Ако искаш да си побъбриш с някого, червеното е цвят, който определено трябва да избягваш. — Това кутре още не е мъж.
— Ще стана мъж след двайсет и осем дни — отвръщам, без да помисля.
— Тия цифри не важат тука, момче — изплюва Матю. — Не ми пука колко дни ти остават.
— Я се успокой, Матю — казва Хилди по-строго, отколкото ми се иска. Но за моя изненада Матю само й хвърля горчив поглед и отстъпва крачка назад. — Той бяга от Прентистаун, кутре — казва му Хилди, а гласът й вече е мек. — Бяга.
Матю я гледа с подозрение, гледа мен, но острието в ръката му се отпуска надолу. Малко.
— Точно както избяга и ти — добавя Хилди.
Какво?
— Ти от Прентистаун ли си? — възкликвам.
Мачетето рязко се вдига, Матю прави крачка напред така заплашително, че Манчи започва да лае:
— Назад! Назад! Назад!
— Аз съм от Ню Елизабет — изръмжава Матю през стиснатите си зъби. — Никога не съм бил в Прентистаун, момче, никога, добре ще направиш да запомниш това!
Виждам ясни образи в Шума му. Образи на невъзможни неща, на извратени неща, заливат ме като поток, той не може да ги задържи, неща по-лоши от най-лошите нелегални видеозаписи, които господин Хамър едно време пускаше тайно на по-големите и груби момчета в града, ония видеозаписи, в които хората умират наужким, обаче никога не си напълно сигурен, дали не умират наистина. Картини и думи и кръв, и писъци, и…
— Прекрати това веднага! — крясва Хилди. — Овладей се, Матю Лайл. Овладей се на секундата!
Шумът на Матю се дръпва назад, рязко, но продължава да бълбука, защото мъжът не се контролира така добре като Там, но със сигурност го прави по-добре от всеки един мъж в Прентистаун.