Щом помислям за града и мачетето отново се вдига във въздуха.
— Няма да произнасяш това име сред нас, момче — казва той. — За твое добро ти го казвам.
— Никой няма да заплашва гостите ми, докато аз съм жива и дишам, ясно ли е? — казва Хилди, а гласът й е ясен и звънък. — Ясно ли е?
Матю само я гледа, не казва „да“, не кима, но всички разбираме, че му е ясно. Ясно му е, но не му е никак приятно. Шумът му продължава да ме ръчка и натиска, удря ме, когато му оставя възможност. Най-после погледът му се обръща към Виола.
— А тая пък коя е? — казва той и я посочва с върха на мачетето.
Следващото движение го правя дори преди да осъзная, че го правя, заклевам се.
В единия миг стоя зад всички, а в следващия се оказвам между Матю и Виола, ножът ми е високо напред, Шумът ми пада върху мъжа като лавина, а на глас изричам:
— Дръпни се от нея веднага и те съветвам да го сториш по-бързо.
— Тод! — ахва Хилди.
„Тод!“ излайва и Манчи.
И „Тод!“ вика и Виола.
Но аз съм пред нея, ножът е навън, сърцето ми забива бързо, сякаш чак сега осъзнава какво съм направил.
Но не отстъпвам.
Е, можете ли да ми обясните как въобще стана тая работа, а?
— Само ми дай повод, прентиско момче — изрича Матю и подхвърля леко мачетето. — Само ми дай един хубав повод.
— Достатъчно! — изрича Хилди.
Този път, обаче, в гласа й има нещо друго, в гласа й има власт и Матю трепва и се свива. Все така стиска мачетето и ме гледа в очите, после поглежда Хилди, а Шумът му тупти като възпалена рана.
А после лицето му се изкривява на една страна.
И той заплаква.
Гневно, яростно се мъчи да се спре, но ето ти го Матю Лайл, мъж-канара, стиска мачетето и плаче със сълзи.
Е, това определено не го очаквах.
Гласът на Хилди омеква.
— Скрий ножа, Тод, кутрето ми.
Матю пуска мачетето на земята, закрива очи с ръкав, подсмърча и вие, и стене. Поглеждам Виола. Тя гледа право в Матю и май е объркана точно колкото мене.
Отпускам ножа до крака си, но не го пускам. Още не.
Матю поема дълбоко въздух няколко пъти, от него тече Шум на болка, Шум на скръб, тече и ярост, заради това, че си е изпуснал нервите пред всички.
— Всичко трябваше да е свършило — изкашля той. — Отдавна да е свършило.
— Знам — казва Хилди, прекрачва напред и слага длан върху ръката му.
— Какво става всъщност? — питам.
— Не го мисли, Тод, кутрето ми — отвръща Хилди. — Тъжна е историята на Прентистаун.
— Така каза и Там — казвам. — Но това аз го знам много добре.
Матю вдига очи.
— Ама първата половина от тая история не я знаеш, момче — казва, а зъбите му пак са стиснати.
— Хайде стига вече — казва Хилди. — Момчето не е враг — после ме поглежда и очите й се разширяват многозначително. — Не е враг и затова веднага ще скрие ножа.
Завъртам ножа веднъж-дваж в дланта си, после го прибирам в канията на кръста си под раницата. Матю не ме изпуска от поглед, но вече наистина отстъпва встрани и аз се зачудвам коя ли е Хилди, та той й се подчинява така.
— И двамата са невинни като агънца, Матю, кутрето ми — казва Хилди.
— Никой не е невинен — отвръща горчиво Матю, подсмръква за последен път и подхвърля мачетето. — Невинни няма.
Обръща ни гръб и тръгва из овощната градина, без да ни погледне повече.
Всички останали, обаче, продължават да се взират в нас.
— Рано е още — обръща се Хилди към тях. — Ще имате достатъчно време да се запознаете и да поздравите гостите.
Двамата с Виола гледаме как работниците се разотиват обратно към дърветата, към кошниците или към каквото там са правили, някои очи все още не се откъсват от нас, но в общи линии нещата се поуспокояват.
— Ти да не командваш тука? — питам.
— Нещо такова, Тод, кутрето ми. Хайде, хайде, още не сте видели града.
— Той за какъв закон говореше?
— Дълга история, кутре — отвръща тя. — После ще ти я разправя.
Пътят — достатъчно широк, че по него да могат да минават мъже и каруци, и коне, макар че досега не съм видял нито каруци, нито коне — се вие надолу сред още и още овощни градини по хълмовете от двете страни на малката долина.
— Какви са тези плодове? — пита Виола, когато две жени пресичат пътя отпред, носят пълни кошници, а очите им не се откъсват от нас.
— Пъстри шишарки — казва Хилди. — Сладки като захар, пълни с витамини.