Първите деца, които виждам през живота си.
Жена с кошница в ръце приближава и им маха с ръка да не ни досаждат. Веждите й са смръщени, но в същото време се усмихва, а децата вкупом побягват зад църквата, като се заливат от смях.
Проследявам с поглед как се скриват. Сърцето ми се свива.
— Идваш ли? — вика ме Хилди.
— Идвам — отвръщам, а очите ми остават обърнати натам, накъдето изчезнаха децата. Закрачвам напред, но продължавам да гледам през рамо.
Деца. Истински деца. Фарбранч е достатъчно сигурно място за отглеждане на деца и аз се зачудвам дали Виола ще се почувства като у дома си тук, сред всички тези мъже със симпатични мисли, сред жените и децата. Зачудвам се дали тя ще бъде в безопасност тук, защото аз очевидно няма да бъда.
Обзалагам се, че ще бъде в безопасност.
Поглеждам я крадешком, но тя гледа в друга посока.
Хилди ни води до една сграда в самия край на Фарбранч. Пред входа има стъпала, а малко знаме се вее на пилон, забит отпред.
Спирам.
— Това е къщата на кмета — казвам. — Нали?
— На Заместник-кмета — отвръща Хилди, изкачва стъпалата, като тропа силно с ботушите си по дъските. — Къщата на сестра ми.
— А, ето я и моята сестра — казва отвътре друга жена и отваря вратата — една по-пълничка, по-млада и много по-намръщена версия на Хилди.
— Франша — казва Хилди.
— Хилди — казва Франша.
Кимват си една на друга, не се прегръщат, нито се ръкуват, просто си кимват.
— Какви са тия неприятности, дето ги влачиш в града ми? — пита Франша, без да ни изпуска от очи.
— Градът вече стана твой, а? — отвръща Хилди с усмивка и вдигнати вежди. После се обръща към нас. — Както вече обясних на Матю Лайл, това са две избягали кутрета, които търсят убежище — после пак се обръща към Франша. — А ако не можем да наречем Фарбранч убежище, сестро, то какъв е смисълът?
— Изобщо нямам предвид кутретата отговаря Франша и скръства ръце на гърдите си. — Говоря за цялата оная армия, дето ги преследва.
18
Фарбранч
— Армия ли? — промълвявам, а стомахът ми се свива на топка. Виола изрича същата дума едновременно с мен, но ситуацията изключва това, някой да се засмее на каквото и да било.
— Каква армия? — намръщва се Хилди.
— От далечните ниви долитат слухове, че армия се събира от другата страна на реката — казва Франша. — Мъже на коне. Мъже от Прентистаун.
Хилди свива устни.
— Петима мъже на коне — отвръща тя. — Никаква армия няма. Само потеря, пратена след кутретата.
Франша не изглежда никак убедена. През целия си живот не съм виждал ръце, скръстени по такъв категоричен начин.
— А и бродът е твърде далеч надолу по реката — продължава Хилди, — така че никой не може да стигне дотук, поне на първо време — после хвърля поглед към нас. — Армия! — повтаря и поклаща глава. — Божичко.
— Ако съществува дори и най-малка опасност, сестро — казва Франша, — мое задължение е да…
Хилди извърта очи.
— О, я не ми обяснявай задълженията си, сестро — отвръща тя, подминава Франша и отваря вратата на къщата.
Тия твои задължения аз съм ги измислила. Хайде, кутрета, влизайте.
Двамата с Виола не помръдваме. Франша не се присъединява към поканата.
— Тод? — излайва Манчи до краката ми.
Поемам дълбоко въздух и приближавам стъпалата.
— Здравейте, госпоо — казвам.
— Госпожо — подсказва ми Виола тихо.
— Здравейте, госпожо — повтарям, без да ми мигне окото. — Аз съм Тод. Това е Виола.
Ръцете на Франша остават скръстени, сякаш гони рекорд колко време може да изтрае така.
— Наистина мъжете са само петима — казвам, но думата армия откънтява в Шума ми.
— А защо да ти вярвам? — пита Франша. Защо да вярвам на едно преследвано момче, а? — после обръща очи към Виола, която също е застанала до най-долното стъпало. — А ти пък защо бягаш, въобще не мога да си представя.
— Оо, млъквай, Франша — обажда се Хилди, която все така държи вратата отворена, за да влезем.
Франша се обръща и избутва сестра си от входа.
— Моя грижа е да следя кой влиза в дома ми, сестро, ако нямаш нищо против — казва, а после се обръща към нас. — Хайде, влизайте, ако ще влизате.
Така за първи път се срещаме с гостоприемството на Фарбранч. Влизаме. Франша и Хилди започват да спорят дали Франша разполага с място, където да ни настани за толкова дълго, колкото пожелаем да останем. Хилди печели в спора и Франша ни показва две малки отделни стаички, една до друга, на горния етаж.