— Кучето ще спи навън — казва Франша.
— Но той…
— Не те питам — отвръща Франша и напуска стаята.
Аз излизам на площадката след нея. Тя слиза бързо по стълбите, без да се обръща. След половин минута чувам как двете с Хилди започват отново да се карат, като се мъчат да говорят тихо. Виола излиза от съседната стая и застава заслушана до мен. Двамата стоим безмълвно няколко секунди.
— Какво мислиш? — обаждам се аз.
Тя не ме поглежда. После сякаш взема решение все пак да ме погледне и обръща очи към мен.
— Не знам — казва. — Ти какво мислиш?
Аз свивам рамене.
— Тя не се радва особено, че сме под нейния покрив — отвръщам, — но от известно време насам за пръв път се чувствам донякъде в безопасност. Тук има стени и, така де.
Пак свивам рамене.
— Пък и Бен искаше да дойдем тук.
Това е самата истина, обаче нещо не съм убеден, че Бен е бил напълно прав.
Виола скръства ръце точно като Франша, обаче в някакъв смисъл ги скръства по съвсем различен начин.
— Разбирам те много добре.
— Значи да смятаме, че засега мястото ни устройва.
— Да — отвръща Виола. — Засега.
Продължаваме да слушаме спора долу.
— Това, което направи в овощната градина… — започва Виола.
— Беше глупост — пресичам я. — Дай да не говорим.
Лицето ми пламва и бързам да вляза обратно в малката си стаичка. Оставам прав там, прехапал устни. Стаичката изглежда така, сякаш преди в нея е живял някой много стар човек. Някак си мирише на стар човек, ако ме разбирате, но поне си има истинско легло. Отивам до раницата и я отварям.
Оглеждам се, за да видя дали някой не ме наблюдава и измъквам книгата. Отварям я на картата, гледам стрелките, които сочат от блатото към реката и отвъд планините. На картата мостът го няма, но селището е нарисувано съвсем ясно. Под него е написана някаква дума.
— Фааръ — казвам сам на себе си. — Фааръ броо нич.
Това трябва да е Фарбранч.
Дишам силно през носа и се взирам в думите, написани на гърба на картата. Ти трябва да ги предупредиш (разбира се, разбира се, млъквайте) е написано и подчертано в дъното на страницата. Виола обаче зададе много правилен въпрос преди малко — кого да предупредя? Хората във Фарбранч? Хилди?
— За какво да ги предупредя? — питам. Прелиствам книгата, изписани, изписани страници, страници и страници, думи върху думи, върху думи, приличат на Шум, пленен в капана на хартията, Шум, чийто смисъл не можеш да схванеш. Как бих могъл да предупредя когото и да било за всичко това?
— Ох, Бен — промърморвам, — просто не знам как си си я представял тая работа.
— Тод? — вика Хилди отдолу. — Ви?
Затварям книгата и поглеждам корицата.
По-късно. Ще я помоля по-късно.
Ще я помоля.
По-късно.
Оставям книгата настрани и слизам по стълбите. Виола вече е долу. Хилди и Франша, и двете със скръстени ръце, също ме чакат.
— Трябва да се връщам във фермата, кутрета — казва Хилди. — Имам да работя за общото благо, ама Франша се съгласи да се грижи за вас днеска, а утре вечер пак ще дойда да видя как вървят нещата.
Двамата с Виола се споглеждаме, защото изведнъж много ни се приисква Хилди да не ни оставя.
— Е, много благодаря! — намръщва се Франша. — Независимо какви ги е разправяла сестра ми за мен, аз не съм толкова лоша.
— Тя нищо не е… — започвам, усещам се и се спирам, но Шумът ми довършва. Разправяла за теб.
— О, отлично, типично за нея — казва Франша, взира се остро в Хилди, но не изглежда особено ядосана. — Засега можете да останете у дома. Тате и леля отдавна вече ги няма, така че стаите са на разположение.
Прав бях. Стая на стар човек.
— Но тука във Фарбранч никой не стои със скръстени ръце — работа има за вършене — очите на Франша се местят от мен към Виола, после обратно към мен. — От вас се очаква да си изкарвате прехраната, дори и ако останете само ден-два, докато планирате плановете, дето се каните да ги планирате.
— Още нищо не сме решили — казва Виола.
— Хмм — изхъмква Франша. — Ако останете след края на беритбата, ще трябва да започнете да ходите на училище.