А ако поискат, дали аз ще поискам да остана?
И дали трябва да ги предупредя?
Усещам болка в стомаха всеки път, когато се сетя за книгата, затова бързам да сменя темата.
Времето се точи страшно бавно, но най-после слънцето започва да залязва. Няма и повече за метене. Изметох целия хамбар два пъти, преброих кошниците, после ги преброих още веднъж, направих опит да поправя извадената дъска в стената, макар че за това никой не ме е молил. Горе-долу това е всичко, което човек може да прави в един проклет хамбар, ако не го пускат да излиза навън.
— Така ли смяташ? — казва Хилди, която се е появила изведнъж до мене.
— Не се промъквай така! — казвам. — Всички вие, дето сте без Шум…
— У Франша има вечеря за тебе и Виола. Защо не се прибереш да хапнете двамата?
— Докато вие сте на събранието?
— Да, кутре, докато ние сме на събранието — отвръща Хилди. — Виола вече си е вкъщи и без съмнение изяжда и твоята порция.
— Гладен, Тод! — излайва Манчи.
— За тебе също има ядене, куче кутре — казва Хилди, навежда се да го погали, а той веднага се търкулва по гръб пред нея, ама капка достойнство няма туй животно.
— За какво всъщност ще се говори на събранието? — питам.
— О, за новите заселници, които идват. Това е много важна новина — Хилди вдига поглед от Манчи към мен. — А ще представим и вас двамата на всички тук, разбира се. Градът трябва да свикне с идеята и да ви приеме.
— А ще ни приеме ли въобще?
— Човеците се страхуват от онова, което не познават, Тод, кутрето ми — отвръща Хилди и се изправя. — Като ви опознаят веднъж, всичко ще бъде наред.
— Ще можем ли да останем?
— Мисля, че да — казва Хилди. — Ако вие самите искате.
Е, на това нямам отговор.
— Отивай у Франша — заключва тя. — Ще мина да ви взема, като му дойде времето.
Кимвам в отговор, тя ми махва и си тръгва, пресича хамбара, в който става все по-тъмно и по-тъмно. Прибирам метлата на мястото й, стъпките ми кънтят. Чувам Шума на мъжете и мълчанието на жените, които се събират от всички краища на града към залата за събрания. Думата Прентистаун тежи в съзнанието на всички, заедно с моето име, с името на Виола, с името на Хилди.
Но трябва да кажа, че в Шума има страх, има и подозрение, да, но не усещам общо чувство на враждебност. Има повече въпроси, отколкото гняв като гнева на Матю Лайл тази сутрин.
Та така, нали се сещате, нещата… Нещата може и да не са чак толкова лоши в края на краищата.
— Хайде, Манчи — казвам, — да вървим да хапнем.
— Храна, Тод! — лае той и ситни по петите ми.
— Чудя се как ли е минал денят на Виола — казвам.
А когато тръгвам към входа на хамбара, разбирам, че един Шум се е отделил от общото жужене навън.
Един-единствен Шум се оттича извън общия поток.
И се насочва към хамбара.
В момента е стигнал точно отпред.
Спирам насред най-гъстия мрак, не правя и крачка повече.
Една сянка прекрачва през вратата.
Матю Лайл.
А Шумът му казва: Никъде няма да ходиш, момче.
19
Вторият избор на ножа
— Назад! Назад! Назад! — веднага започва да лае Манчи.
Светлината на луните се отразява в острието на мачетето в ръката на Матю Лайл.
Аз посягам зад гърба си. Скрих канията под ризата, докато бях в хамбара днес, но ножът е тук, о, да, тук. Изваждам го и го държа протегнат настрани.
— Дъртата я няма да те защити тоя път, а? — казва Матю и размахва мачетето напред-назад, сякаш иска да нареже въздуха на хапки. — Не можеш да се скриеш зад полата й от онова, което си сторил.
— Нищо не съм сторил — казвам и правя крачка назад, като се мъча да не показвам в Шума си образа на задната врата, за която мисля през цялото време.
— Няма значение — отвръща Матю, който върви напред, докато аз отстъпвам. — В този град има закон.
— Нямам свада с теб — казвам.
— Но аз имам свада с теб, момче — казва той, Шумът му започва да отстъпва също, сякаш се засилва, в него има гняв, разбира се, но и някаква странна скръб, яростна болка, която можеш да усетиш на вкус. Много, много е изнервен, силно разтревожен, ако искате, но се опитва да го прикрие.