Отстъпвам още по-назад в тъмното.
— Знаеш ли, аз не съм лош човек — казва той внезапно, гласът му е объркан, но не спира да размахва мачетето. — Имам съпруга. Имам дъщеря.
— Сигурен съм, че те няма да искат да нараниш невинно момче…
— Тихо! — крясва той и аз го чувам как преглъща.
Матю Лайл не е сигурен. Не е сигурен в това, което се кани да стори.
Какво става тука, мътните го взели?
— Не знам защо си толкова ядосан — казвам, — но съжалявам. Съжалявам, каквото и да се е случило…
— Онова, което искам да знаеш, преди да си платиш — прекъсва ме той, сякаш се насилва да не слуша думите ми, — онова, което трябва да знаеш, момче, е, че името на моята майка беше Джесика.
Спирам да отстъпвам.
— Моля?
— Името на майка ми — изръмжава той повторно, — беше Джесика.
Тая ситуация става вече напълно безсмислена.
— Какво? — казвам. — Не знам за какво…
— Слушай, момче! — изкрещява той. — Просто слушай.
И Шумът му се отваря широко.
И аз виждам…
И аз виждам…
И аз виждам…
Виждам какво ми показва.
— Това е лъжа — прошепвам. Това е една проклета лъжа.
Репликата се оказва изцяло погрешна.
С див крясък Матю се хвърля напред към мен.
— Бягай! — викам на Манчи, обръщам се и хуквам към задната врата (я млъквайте, наистина ли си мислите, че един нож може да се мери с мачете?), чувам, че Матю продължава да крещи, Шумът му ме следва като взрив, посягам към задната врата и я отварям, но тогава се сещам.
Манчи не е с мен.
Обръщам се. Когато съм казал „Бягай!“, Манчи е хукнал точно в обратната посока и е скочил с цялата си не особено впечатляваща злоба право върху Матю.
— Манчи! — виквам с всички сили.
Много е тъмно и чувам само сумтене и лай, и удари и после Матю изохква от болка и аз разбирам, че Манчи го е ухапал.
Доброто куче, мисля, проклетото добро куче.
Не мога да го оставя, нали се сещате?
Втурвам се обратно в мрака, виждам как Матю подскача, а фигурката на Манчи танцува между краката му, избягва острието на мачетето и се къса от лай.
— Тод! Тод! Тод! — лае той.
На пет крачки от тях съм, когато Матю стисва дръжката с две ръце, силно замахва право надолу и забива върха на мачетето дълбоко в дъските на пода. Чувам писъка на Манчи, в него няма думи, само болка и той отхвърча в близкия ъгъл.
Изкрещявам и блъсвам Матю право в гърдите. Двамата падаме на пода в едно кълбо от колена и лакти. Боли, но общо взето падам върху Матю, така че няма проблем.
Разделяме се и аз го чувам как изкрещява от болка. Скачам на крака, стискам ножа, стоя на няколко метра от него, вече съм далеч от задната врата, а той е препречил пътя ми към предния вход. Чувам как Манчи скимти в мрака.
Също така чувам как Шумът откъм залата за събрания изведнъж се надига рязко, но в момента нямам време да мисля за това.
— Не ме е страх да те убия — казвам, макар че много ме е страх, но се надявам Шумът и на двама ни да е прекалено възбуден и объркан и Матю да не разбере това.
— Май и ти нещо не ме разбираш както трябва — казва мъжът и дръпва силно да освободи мачетето. То не излиза от дъските при първото дръпване, нито пък при второто. Възползвам се от това и се втурвам в тъмното да търся Манчи.
— Манчи! — изсъсквам и го търся отчаяно зад балите и зад кошниците с плодове. Чувам как Матю сумти и се мъчи да извади мачетето от пода, а хаосът и Шумът в града отвън се засилват все повече и повече.
— Тод? — чувам от най-дълбокия мрак.
Идва от една дупка зад балите, там има ниша в стената, скрита от едната им страна.
— Манчи? — казвам и пъхам глава в нишата.
После бързо се измъквам и хвърлям поглед зад гърба си.
С рязък замах Матю измъква острието от дъските.
— Тод? — казва Манчи, объркан и уплашен. — Тод?
Но Матю идва зад мен, стъпва бавно, сякаш вече няма закъде да бърза, Шумът му посяга напред, вълна, която не търпи възражения.
Нямам избор. Напъхвам се заднишком в нишата и вдигам ножа.
— Ще си отида — казвам високо. — Само ме остави да прибера кучето и ще си отида.
— Закъснял си — казва Матю и приближава ли, приближава.
— Не искаш да направиш това. Виждам го.
— Затваряй си устата.