— Моля те — казвам и размахвам ножа, — не искам да те наранявам.
— Изглеждам ли ти притеснен, момче?
По-близо, по-близо, стъпка по стъпка.
Отвън се чува изстрел, някъде в далечината. Всъщност, хората вече тичат и крещят, но никой от нас двамата в хамбара дори не поглежда през вратата.
Притискам се максимално навътре в нишата, но тя не е достатъчно широка за мен. Оглеждам се, за да видя къде е спасението.
Не виждам спасение.
Ножът трябва да го стори. Ще трябва да действа, нищо че насреща си има мачете.
— Тод? — чувам зад мен.
— Не се бой, Манчи — казвам. — Всичко ще се оправи.
Кой знае в какво всъщност вярва едно куче?
Матю вече е почти над нас.
Стисвам ножа.
Мъжът спира на метър от мен, толкова близо, че виждам как очите му лъскат в мрака.
— Джесика — казва той.
Вдига мачетето над главата си.
Аз се свивам, ножът ми е високо, вцепенявам се…
Но той спира…
Той спира…
И аз виждам момента…
И това е достатъчно…
Моля се въжето да не е като онова на моста, замахвам назад и нагоре с ножа, прерязвам (благодаря ти, благодаря ти) голямото въже, което държи балите слама. Малките въжета около него се накъсват от тежестта на балите, която пада върху тях, аз покривам глава с ръце и се притискам в стената, а балите започват да падат.
Чувам удари и удари, и „ох“ от Матю, вдигам поглед и той е буквално погребан под сламата, ръката му е протегната настрани, мачетето е паднало от нея. Пристъпвам напред и изритвам острието надалеч, после се обръщам да потърся Манчи.
Той е на кълбо в най-тъмния ъгъл зад балите. Втурвам се натам.
— Тод? — казва Манчи, когато идвам до него. — Опашка, Тод?
— Манчи? — толкова е тъмно, че трябва да клекна ниско до него, за да видя раната. Опашката му е с пет сантиметра по-къса от преди, има кръв навсякъде, но, слава Богу, той продължава да се мъчи да размахва чуканчето.
— Ох, Тод?
— Всичко е наред, Манчи — казвам, а гласът и Шумът ми почти плачат от облекчение, че само опашката му я няма.
— Ще те оправим за нула време.
— Наред, Тод?
— Аз съм си наред, да — казвам и го галя. Той гризва ръката ми, но аз знам, че е неволно, защото много силно го боли. Той близва ухапаното, после пак ме гризва. — Ох, Тод — казва.
— Тод Хюит! — чувам вик пред входа на хамбара.
Франта.
— Тук съм! — викам в отговор и се изправям. — Всичко е наред. Матю откачи и…
Млъквам, защото Франша не ме слуша.
— Трябва да се скриеш, Тод, кутренце — казва тя бързо.
— Трябва…
Сега тя млъква, защото вижда Матю под балите.
— Какво е станало? — казва и започва да дърпа най-близката бала, отмахва я от лицето му и прикляка, за да види дали Матю диша.
Посочвам мачетето.
— Ами ето това стана.
Франша гледа острието, после вдига очи към мене и ме гледа дълго, лицето й казва нещо, което нито мога да разчета, нито дори да се опитам да разбера. Не знам дали Матю е жив или мъртъв и никога няма да узная.
— Нападнаха ни, кутренце — казва Франша и се изправя.
— Какво?
— Мъже — казва тя. Мъже от Прентистаун. Потерята, пратена след вас. Нападнаха града.
Стомахът ми се свива на топка.
— О, не — казвам и после повтарям — о, не.
Франша продължава да ме гледа, а в главата й се върти кой знае какво.
— Не ни давайте на мъжете — казвам и пак започвам да отстъпвам. — Ще ни убият.
Франша се намръщва.
— За каква жена ме мислиш ти?
— Не знам каква си — отвръщам. — Там е цялата работа.
— Няма да те дам на мъжете. Няма. Нито тебе, нито Виола. Преди да ни прекъснат, на събранието решихме градът да защитава и двама ви от онова, което идва — после поглежда към Матю. — Макар че надали ще можем да изпълним решението.
— Къде е Виола?
— У дома — отвръща Франша, изведнъж обзета отново от трескав ентусиазъм. — Хайде. Трябва да те скрием.
— Чакай — завирам се обратно зад балите и намирам Манчи още в ъгъла, лежи и си ближе опашката. Той ме поглежда и излайва, просто късо излайване, което не е дума.
— Сега ще те вдигна — казвам, — опитай се да не ме хапеш много силно.
— Добре, Тод — скимти той и леко изквичава като се мъчи да маха с отрязаната опашка.
Посягам, пъхам ръце под коремчето му и го вдигам пред гърдите си. Той изджафква и силно ме ухапва по китката, после ближе ухапаното.