— Всичко е наред, приятелче — казвам и го държа колкото мога по-здраво.
Франша ни чака пред вратата на хамбара и двамата тръгваме след нея по главната улица.
Хора тичат във всички посоки. Виждам мъже и жени с пушки, които бързат към овощните градини, виждам мъже и жени, които отвеждат децата (ето ги, ето ги пак) в някои къщи и така нататък. В далечината чувам изстрели и викове.
— Къде е Хилди? — викам.
Франша не отвръща. Стигаме стъпалата пред входа на нейната къща.
— Къде е Хилди? — питам, докато се качваме.
— Тя отиде към битката — казва Франша, без да ме погледне и отваря вратата. — Онези първо са минали през фермата. Там си е бил у дома.
— О, не — казвам пак, звучи много глупаво, сякаш „о, не“ изобщо означава нещо.
Виола изфучава надолу по стълбите, когато влизаме.
— Защо се забави толкова? — пита тя много високо, аз не разбирам на кого от двама ни говори. Ахва, когато вижда Манчи.
— Пластири — казвам. — От твоите, хубавите.
Тя кимва и хуква нагоре по стълбите.
— Вие двамата стойте тук — казва Франша. — Каквото и да чуете, не излизайте навън.
— Ние трябва да бягаме! — казвам, без изобщо да я разбирам какво ми говори. — Трябва да се махнем от тук!
— Не, Тод, кутрето ми — казва тя. — Ако Прентистаун ви иска, това е достатъчна причина за нас да не позволим да ви докопа.
— Но те имат пушки…
— Ние също имаме — отвръща Франша. — Няма прентистаунска потеря, която да може да завладее този град.
Виола пак слиза по стълбите и рови в раницата за пластирите.
— Франша… — казвам.
— Стойте тук — повтаря тя. — Ние ще ви защитим. И двама ви.
Поглежда мен и Виола, гледа напрегнато, сякаш да разбере дали сме съгласни да ни защитават, после се обръща и излиза през вратата, за да отиде да се бие за града или поне така ми се струва.
Оставаме загледани в затворената врата, после Манчи изскимтява отново и аз го слагам на пода. Виола вади пластирите и малкия скалпел.
— Не знам дали действат на кучета — казва.
— По-добре е от нищо — отвръщам.
Тя отрязва малка лентичка пластир, а аз държа главата на Манчи, за да не хапе ръката й, докато тя я залепва на опашката му. Той ръмжи и ми се извинява, ръмжи и пак ми се извинява, докато Виола най-после превързва цялата рана както трябва. Пускам го и той на секундата започва да ближе чуканчето.
— Спри — казвам.
— Щипе — отвръща Манчи.
— Глупаво куче — погалвам го аз. — Проклето глупаво куче.
Виола също го гали и се мъчи да му попречи да ближе пластира.
— Мислиш ли, че сме в безопасност тук? — пита тя тихо след една дълга мълчалива минута.
— Не знам.
В далечината се чуват още изстрели. Двамата скачаме на крака. Още мъже крещят. Още Шум.
— Откак започна всичко, не съм виждала и следа от Хилди — казва Виола.
— Знам.
Още мълчание, докато усилено галим Манчи. Още крясъци и хаос от овощните градини над града.
Чува се толкова отдалеч, сякаш изобщо не се случва, сякаш е илюзия.
— Франша ми каза, че можем да стигнем до Хейвън, ако следваме течението на реката — казва Виола.
Поглеждам я. Чудя се дали разбирам какво иска да ми каже.
Мисля, че разбирам.
— Искаш да бягаме — казвам.
— Те няма да се спрат — казва тя. — Ние сме опасност за хората край нас. Мислиш ли, че ще се спрат сега, когато са стигнали толкова далеч?
Не, не мисля, че ще се спрат. Не мисля. Не го казвам, но знам, че е права.
— Но Франша каза, че ще ни защитават — казвам.
— Вярваш ли го?
Нямам отговор на това. Сещам се за Матю Лайл.
— Не мисля, че сме в безопасност тук — натъртва Виола.
— Аз не мисля, че ще сме в безопасност където и да е — отвръщам. — Не и докато сме на тази планета.
— Трябва да се свържа с кораба си, Тод — казва тя, почти ме моли. — Там чакат съобщение от мен.
— Искаш отново да побегнем към неизвестността и да се опитаме да изпратим съобщението, така ли?
— Ти също го искаш — казва тя. — Виждам — после обръща поглед встрани. — Ако избягаме заедно…
При тези думи вдигам поглед към нея, мъча се да видя, мъча се да разбера, да разбера наистина.
Тя просто ме гледа в отговор.