Това е достатъчно.
— Да тръгваме — казвам.
Стягаме раниците бързо, без повече приказки. Аз мятам моята на гръб, тя мята своята, Манчи скача на крака, може да ходи, и тримата излизаме през задната врата. Излизаме, просто ей така. Така е по-безопасно за Фарбранч или пък по-безопасно за нас, кой знае, кой може да каже? Кой знае дали това е правилното решение? Трудно е да си тръгнем, особено след онова, което Хилди и Франша ни обещаха.
Но ние си тръгваме. Това е. Това е, което правим.
Защото поне решението си е наше. Предпочитам сам да решавам кое е добро за мен, вместо някой друг да ми казва, дори и ако този друг ми мисли доброто.
Навън вече е съвсем тъмно, въпреки че и двете луни греят ярко. Вниманието на града е насочено в точно обратната посока, така че никой нито забелязва, нито спира бягството ни. Малък мост пресича потока, който протича през града.
— Колко далеч е Хейвън? — питам шепнешком, докато тичаме по моста.
— Далечко е — прошепва Виола в отговор.
— Колко далечко?
Тя мълчи цяла секунда.
— Колко е далечко? — повтарям.
— Две седмици, ако ходим пеш — отвръща тя, без да ме поглежда.
— Две седмици?
— Къде иначе можем да отидем? — пита Виола.
Нямам отговор на този въпрос, така че просто продължаваме да вървим.
Пресичаме потока, а пътят започва да се изкачва нагоре.
Достигнали сме склона, който бележи края на долината. Решаваме да поемем по него, защото това е най-бързият начин да се измъкнем от града и да се върнем обратно в южна посока, докато стигнем отново реката и поемем по течението. Картата на Бен свършва с Фарбранч, така че отсега нататък реката е единственият ориентир, с който разполагаме.
Толкова много въпроси летят подире ни, докато бягаме от Фарбранч, все въпроси, чиито отговори няма да узнаем никога: как така Кметът и още шепа мъже са се отклонили толкова от първоначалната посока с единствената цел да нападнат един цял проклет град, при това сам-самички? Защо все още не са се отказали да ни преследват? Защо сме толкова важни за тях? И какво се е случило с Хилди?
И дали убих Матю Лайл?
И истина ли е онова, което той ми показа в Шума си?
Такава ли е действителната история на Прентистаун?
— Кое дали е действителната история? — пита Виола, докато бързаме нагоре по пътя.
— Няма значение — отвръщам. — И спри да ме подслушваш.
Стигаме до върха на хълма в най-далечния край на долината точно в момента, в който ни стряскат нови серии от изстрели в далечината. Спираме и се обръщаме назад.
И тогава виждаме.
Леле Боже, какво виждаме само.
— Господи — отронва Виола.
Под светлината на двете луни цялата долина някак си грее, лунните лъчи заливат къщите на Фарбранч и далечните хълмове с овощните градини.
Виждаме как мъжете и жените на Фарбранч бягат назад, бягат обратно надолу по хълмовете.
Отстъпват.
А от върха на хълмовете настъпват пет, десет, петнайсет мъже на коне.
Следват ги редици и редици други мъже, редици по петима, носят пушки, маршируват зад конниците, водени от Кмета.
Това не е потеря. Не е никаква потеря.
Това е Прентистаун. Чувствам как целият свят рухва под краката ми и аз пропадам. Това са всички проклети мъже от Прентистаун, всички до един.
Три пъти повече са от всички хора във Фарбранч взети заедно.
Три пъти повече пушки.
Чуваме изстрели и виждаме как мъжете и жените на Фарбранч падат, докато бягат обратно към домовете си.
Лесно ще превземат града. До час ще са го прегазили.
Защото слуховете са били верни, слуховете, за които ни каза Франша.
Слуховете са били верни.
Това е армия.
Цяла армия.
Цяла армия, която преследва Виола и мен.
Част четвърта
20
Армия от мъже
Гмурваме се зад някакви храсти и се скриваме, нищо че е тъмно, нищо че армията е чак в другия край на долината, нищо че никой от армията не знае, че двамата с Виола сме тук и че няма начин да чуят Шума ми сред целия хаос в долината, ние все пак се скриваме.
— Бинокълът ти помага ли да виждаш в тъмното? — прошепвам.
Вместо отговор Виола бърка в раницата си, вади бинокъла и го вдига пред очите си.
— Какво става? — прошепва и тя, докато се взира напред пред уреда и натиска бутоните по него. — Кои са тези мъже?