— Това е Прентистаун — отвръщам и протягам ръка. — Това май са всичките мъже от моя проклет град.
— Как е възможно да се е вдигнал целият град? — тя гледа още минута-две и ми подава бинокъла. — Какъв е смисълът?
— Взе ми думите от устата — нощният режим на бинокъла облива долината и всичко в нея в яркозелена светлина. Виждам коне, които препускат надолу по хълмовете, по главната улица на Фарбранч, по пътя ездачите стрелят, виждам хората от Фарбранч да стрелят в отговор, но по-често бягат, по-често падат, по-често умират. Армията на Прентистаун не взима пленници.
— Трябва да се махаме от тук, Тод — казва Виола.
— Да — отвръщам, но продължавам да гледам през бинокъла.
Всичко е зелено и ми е трудно да разпознавам лицата. Натискам някой и друг бутон, докато попадна на този, който приближава картината.
Първият мъж, когото разпознавам със сигурност, е господин Прентис Младши, той води останалите и изпразва пушката си във въздуха, когато няма по какво друго да стреля. После виждам господин Колинс и господин Морган, които преследват неколцина мъже от Фарбранч към хамбарите и стрелят подире им. Господин О’Хеър също е тук, както и останалите приближени на Кмета, яхнали коне: господин Едуин, господин Хенрати, господин Съливан. Ето го и господин Хамър, усмивката на лицето му е зелена и зла, виждам го дори от такова разстояние, зла, докато стреля в гърба на няколко бягащи жени, мъчещи се да скрият децата и трябва да отвърна поглед и да повърна встрани всичко, което е останало в стомаха ми от обяд.
Мъжете без коне навлизат с марш в града. Първият от тях, когото разпознавам, е господин Фелпс, магазинерът. Това ми се струва странно, защото той никога не ми е изглеждал като войнствен човек. Ето го и доктор Болдуин. И господин Фокс. И господин Кардиф, най-добрият ни дояч. И господин Тейт, който имаше най-много книги за горене в деня, в който Кметът ги обяви за противозаконни. И господин Тиърни, който мелеше пшеницата на Прентистаун, говореше винаги кротко и дялкаше дървени играчки за подарък на всяко малко момче в града, което имаше рожден ден.
Какво правеха всички тези мъже в армията?
— Тод — обажда се Виола и ме дръпва за ръкава.
Мъжете маршируват и май никак не се радват от това. Мрачни и студени, и страшни, но не по същия начин, по който е страшен господин Хамър, не, просто сякаш са лишени от всякакви чувства.
Но продължават да маршируват. Продължават да стрелят. Продължават да разбиват вратите с ритници.
— Това е господин Гилули — казвам, бинокълът е притиснат до очите ми. — Той не можеше дори да нареже месото, което щеше да си готви.
— Тод — казва пак Виола и аз усещам как започва да отстъпва по-далеч от храстите. — Хайде да вървим.
Какво ли ставаше? Прентистаун си е едно отвратително място, по тоя въпрос няма две мнения, но как така изведнъж се беше превърнал в истинска армия? Мнозина от мъжете в Прентистаун са много, много лоши, но не всички. Не всички. Господин Гилули с пушка в ръцете беше толкова страшна картинка, че направо ме болеше да го гледам.
И тогава, разбира се, виждам отговора на въпроса.
Кметът Прентис не носи пушка, просто държи в едната си ръка юздите, а другата е отпуснал на бедрото си, язди напред през града, сякаш е излязъл на вечерна разходка. Гледа смазването на Фарбранч така, сякаш то не се случва наистина, а е видеозапис, при това не особено интересен, и оставя всички други да вършат мръсната работа, но целият му вид така крещи, че той е шефът, че никой не се осмелява да му предложи и той да се поизцапа малко.
Как е могъл да накара толкова много мъже да вършат точно онова, което той иска?
Безсмъртен ли е, та язди така неустрашимо?
— Тод — казва Виола зад гърба ми, — кълна се, ще тръгна без теб.
— Няма да тръгнеш — отвръщам. Още една секунда.
Защото оглеждам лицата на мъжете едно по едно, сещате ли се? Погледът ми минава от един мъж от Прентистаун върху друг, защото засега те просто да нахлуват във Фарбранч, но рано или късно ще открият, че нас двамата с Виола ни няма там, така че ако решат да ни преследват по пътя отвъд града, аз трябва да знам.
Трябва да знам. От лице на лице, на лице, докато те крачат и стрелят, и палят. Господин Уолъс, господин Аб джорнсън, господин Сейнт Джеймс, господин Белгрейвс, господин Смит стария, господин Смит младия, господин Смит с деветте пръста, дори господин Марджърибанкс, залита и се препъва, но крачи ли, крачи ли, крачи. Мъж от Прентистаун след мъж от Прентистаун, след мъж от Прентистаун, сърцето ми се свива и пламва при всеки следващ, когото разпознавам.