— Няма ги — казвам, сякаш само на себе си.
— Кои ги няма? — пита Виола.
— Няма! — излайва Манчи и ближе опашката си.
Няма ги.
Бен и Килиън ги няма.
Това, разбира се, е страхотно, нали така? Естествено, че те не биха могли да станат част от една армия убийци. Разбира се, че тях двамата ги няма, нищо, че всички други от Прентистаун са тук, до последния човек. Двамата не биха могли да са тук. Нито сега, нито никога, няма начин, никога.
Добри мъже, страхотни мъже, и двамата, дори Килиън.
Но ако това е вярно, то значи, че и другото е вярно, сещате ли се?
Ако тях двамата ги няма тук, значи вече ги няма изобщо, няма ги веднъж завинаги.
Ето ви един урок.
На този свят няма нищо хубаво, което да не е последвано от нещо наистина ужасно.
Надявам се, че са се били до край и са дали на ония да се разберат!
Свалям бинокъла, свеждам поглед към земята и изтривам очи с ръкава си, обръщам се, връщам бинокъла на Виола и казвам:
— Хайде да вървим.
Тя взема бинокъла от ръката ми, тъпче на място, сякаш няма търпение да тръгнем, после казва:
— Съжалявам — а това означава, че е видяла всичко в Шума ми.
— Нищо ново не се е случило — отвръщам, без да вдигам поглед от земята и нагласям раницата на гърба си. — Хайде да вървим, преди да е станало още по-напечено.
Поемам нагоре по хълма, гледам само надолу с наведена глава, крача енергично, Виола е след мене, а после Манчи, който се мъчи да не се обръща да си хапе опашката, докато тича.
Не сме се отдалечили много, но Виола ме настига и се изравнява с мен.
— Видя ли и… него? — пита, поемайки си тежко дъх.
— Аарон ли?
Тя кимва.
— Не — отвръщам, — сега като го споменаваш…, не, не го видях. А трябваше да е в първите редици.
Мълчим минута, бързаме напред и се мъчим да разберем какво означава отсъствието на Аарон.
Пътят от тази страна на долината е по-широк и ние с всички сили се стараем да вървим от по-мрачната му страна, а той извива и се изкачва нагоре по хълма. Светят ни само луните, а техните лъчи са достатъчно ярки, че бягащите ни тела да хвърлят сенки, а такава светлина е твърде силна за хора, които тичат, за да спасят живота си. Никога не съм виждал в Прентистаун бинокъл за нощно виждане, но от друга страна и армия не бях виждал, така че двамата с Виола бягаме наведени, без да сме се уговаряли, че ще го правим. Манчи търчи далеч пред нас, опрял нос в земята и лае:
— Насам! Насам! — сякаш знае по-добре от нас къде отиваме.
И тогава, точно на върха на хълма, пътят се разделя на две: кръстопът.
Страхотно.
— Е, не е истина — казвам.
Едното разклонение на пътя води наляво, а другото — надясно.
(Щото е кръстопът, сещате ли се?)
— Течението на потока във Фарбранч водеше надясно — обажда се Виола, — а преди да пресечем моста, голямата река течеше все от дясната ни страна, затова смятам, че ако искаме да се върнем до нея, трябва да тръгнем надясно.
— Но по лявото разклонение са минавали много повече хора — казвам. Така си е, то се вижда. Пътят на лявото разклонение е по-утъпкан и по-широк, път, по който са минавали каруци. Дясното разклонение е по-тясно, обрасло с много повече и по-високи храсталаци от двете страни и дори в тъмното си личи колко е прашно.
— Франта спомена ли ти нещо за кръстопът? — поглеждам през рамо назад към долината, която още ври и кипи.
— Не — отвръща Виола и също гледа през рамо. — Каза само, че Хейвън било първото селище, основано на планетата, а после по течението на реката изниквали все нови и нови селища, защото хората се местели на запад. Прентистаун бил най-далечното. Първи след него по посока Хейвън бил Фарбранч.
— Това разклонение сигурно отива към реката — казвам аз и посочвам първо надясно, после се обръщам наляво и добавям — а по това сигурно се стига направо до Хейвън.
— По кое ли от двете ще решат, че сме тръгнали?
— Трябва да изберем — казвам. — Бързо.
— Да тръгнем надясно — казва Виола, после изрича същото като въпрос — Да тръгнем ли надясно?
Чувам едно БУМ, което ни кара да подскочим. Гъба от дим се издига над Фарбранч. Хамбарът, в който работих цял ден, гори.
Може би нашата история ще завърши по друг начин, ако поемем по лявото разклонение, може би лошите неща, които ни дебнат, няма да се случат, може би на края на лявото разклонение ни чака щастие, чакат ни обичливи хора, може би там няма Шум, но няма и мълчание, може би има много храна и никой не умира, и никой не умира, и никой никога, никога не умира.