Може би.
Но се съмнявам.
На тоя свят няма човек, който би ме нарекъл късметлия.
— Хубаво — решавам. — Може и надясно.
Хукваме по дясното разклонение, Манчи топурка по петите ни, нощта и прашният път са се проснали пред нас, армията и нещастието ни дишат във врата, а аз и Виола тичаме рамо до рамо.
Тичаме, докато вече не можем да тичаме и започваме да ходим, докато можем отново да се затичаме. Звуците от Фарбранч скоро заглъхват зад гърба ни и вече чуваме само стъпките си, които кънтят по пътя, моя Шум и лая на Манчи. Ако наоколо има някакви нощни създания, сигурно ги плашим и те не се издават.
Което е добре, поне така смятам.
— Кое е следващото селище? — пъхтя аз след още половин час тичане-ходене. — Франша каза ли ти?
— Шайнинг бийкън — отвръща Виола също с пъхтене.
— Или май беше Шайнинг лайт? — смръщва се. — Блейзинг лайт. Блейзинг бийкън?
— Много ни помагаш.
— Чакай — тя спира насред пътя и се превива одве, за да си поеме дъх. Аз също спирам. — Искам вода.
Разпервам ръце в смисъл на „Е, и?“
— И аз искам вода — казвам. — Да имаш случайно?
Тя ме поглежда с вдигнати вежди.
— Ох.
— Разполагаме с реката.
— Ами да стигаме по-бързо до нея тогава.
— Съгласен съм — поемам дълбоко дъх и пак хуквам.
— Тод — виква Виола след мен и ме спира на място. — Знаеш ли, мислех си…
— Какво си мислеше? — питам.
— Блейзинг лайт, или както там се казва…
— Да?
— В някакъв смисъл… — гласът й заглъхва до тъжен и притеснен звук, но тя почва отначало — В някакъв смисъл ние доведохме армията право във Фарбранч.
Облизвам сухите си устни. Усещам прахта между зъбите си. Знам за какво говори.
— Ти трябва да ги предупредиш — казва Виола тихо в мрака. — Съжалявам, но…
— Не можем да влизаме в никакви други селища — казвам.
— Да, мисля, че е по-добре да не влизаме.
— Не и преди Хейвън.
— Не и преди Хейвън — повтаря тя, — а и трябва да се надяваме поне Хейвън да е достатъчно голям, че да може да се справи с армията.
Е, това е положението значи. Повече не бива да ни се напомня, че трябва да се оправяме сам-самички. Сами сме и никой няма да ни помогне, край, това е. Аз и Виола, и Манчи, и мракът наоколо, да ни прави компания. Никой друг по пътя няма да ни помогне, никой, чак до края, ако дори и на края изобщо могат да ни помогнат, щото като гледам досега какъв ни беше късметът…
Затварям очи.
Аз съм Тод Хюит, мисля. Мине ли полунощ, ще останат двайсет и седем дни, докато стана мъж. Аз съм син на мама и тате, мир на праха им. Аз съм син на Бен и Килиън, мир на…
Аз съм Тод Хюит.
— Аз съм Виола Ийд — казва Виола.
Отварям очи. Вдигнала е ръка с обърната надолу длан, и я протяга към мен.
— Това е фамилното ми име — казва. — Ийд. И-Й-Д.
Гледам я в очите една секунда, после свеждам поглед към протегнатата ръка, посягам, поемам я и я стисвам здраво в своята, и секунда по-късно я пускам.
Мръдвам с рамене да наглася по-добре раницата. Пъхвам ръка отзад, за да напипам ножа и да се уверя, че още е на мястото си. Поглеждам горкия запъхтян Манчи с половинката опашка и вдигам поглед, за да срещна очите на Виола.
— Виола Ийд — казвам и тя кимва.
И двамата хукваме нататък в тъмната нощ.
21
Широкият свят
— Как е възможно да е толкова далече? — пита Виола. — Няма никакъв смисъл от логическа гледна точка.
— Ако си говорим за смисъл, дали има друга гледна точка, освен логическата?
Тя смръщва вежди. Аз правя същото. Уморени сме и с всеки изминал миг се уморяваме още повече, мъчим се да мислим какво видяхме във Фарбранч, вървели сме вече много, тичали сме и ни се струва, че е изтекла половината нощ, а от реката все още няма и следа. Започвам да се плаша, че сме поели по погрешното разклонение на кръстопътя, но нищо вече не може да се направи, няма никакво връщане назад.
— Няма никакво връщане назад — поправя ме полугласно Виола иззад гърба ми.