Обръщам се към нея е широко отворени очи.
— Правиш две грешки — казвам. — Първо, това, че непрекъснато подслушваш чуждия Шум, няма да насърчи хората на тази планета да те приемат сърдечно.
Тя скръства ръце и изпъва рамене назад.
— А втората грешка?
— Втората е, че ще си говоря както си искам.
— Да — казва Виола. — Ти и без това така постъпваш.
Шумът ми се надига леко, аз поемам дълбоко въздух, но Виола ме пресича:
— Шшт — очите й бляскат на лунната светлина, докато се взира някъде вдясно от мен.
Шум от течаща вода.
— Река! — лае Манчи.
Хукваме надолу по пътя, правим един остър завой, пързулваме се по един склон, после втори остър завой и ето ти я и реката, по-широка, по-спокойна от последния път, когато я видяхме, но все така пълна с вода, което е най-важното. Безмълвно коленичим на камъните на брега и пием, а Манчи нагазва до корема и почва да лочи.
Виола е точно до рамото ми и докато сърбам, чувствам мълчанието й. Цялата работа, да ви кажа право, е двустранна. Тя може ясно да чува моя Шум, е, поне докато сме сами тук, далеч от друго бъбрене и от Шума на града, но до мене винаги е нейното мълчание, гръмовно като рев, то ме дърпа към себе си като най-страшната тъга, а аз като че ли искам да го посрещна, да се притисна в него силно, силно, да потъна вътре и просто да изчезна завинаги дълбоко долу, в нищото.
Какво облекчение ще бъде да го сторя сега, ето сега. Благословено облекчение.
— Нали знаеш, че не мога да престана да те чувам — казва тя, изправя се и отваря раницата си. — Понеже е тихо и сме само двамата.
— И аз не мога да престана да те чувам — отвръщам. — Независимо как се чувствам след това.
Свирвам на Манчи.
— Излизай от водата. Може да има змии.
Той прикляка под вълничките и започва да маха с опашчица, докато пластирът пада от нея и реката го отнася. После изскача навън и на секундата започва да ближе раната.
— Дай да погледна — казвам.
— Тод! — излайва той и уж се съгласява, но когато се приближавам, свива опашница под корема си, колкото е възможно по-далеч от мен, нищо, че сега тя е доста по-къса. Измъквам я внимателно и я изправям. През цялото време Манчи си мърмори „Опашка, опашка“.
— Ами, кво да ти кажа! — възкликвам. — Пластирите ти действат на кучета.
Виола рови в раницата и измъква отвътре два плоски диска. Натиска ги с палци по средата и те се превръщат в манерки. Тя коленичи до реката, напълва ги с вода и ми подхвърля едната.
— Благодаря — казвам, но не я поглеждам в очите.
Тя изтрива капките от своята манерка. Постояваме около секунда на брега на реката, Виола прибира запаса в раницата и мълчи по един специален начин, а аз вече съм разбрал, че по принцип мълчи така, когато се опитва да каже нещо трудно.
— Не искам да те обидя — почва тя и вдига поглед към мен, — но мисля, че е време да ми дадеш да прочета какво още е написал Бен на онази карта.
Усещам как почервенявам, усещам го дори в тъмното, усещам също, че съм готов да споря.
Но после просто въздъхвам. Уморен съм, късно е, след малко ще трябва пак да тичаме, а и в крайна сметка тя е права. Ако започна да споря, ще е само от проклетия.
Пускам раницата на земята, вадя книгата, измъквам картата изпод горната корица и я разгъвам. Подавам я на Виола, като внимавам да не срещна очите й. Тя изважда фенерчето си и светва върху написаното, като обръща картата, за да види бележката на Бен на гърба на листа. За моя изненада започва да я чете високо и изведнъж, въпреки че чувам само нейния глас, ми се струва, че чувам и гласа на Бен, който кънти надолу по реката, идва сякаш чак от Прентистаун и ме блъсва страшно в гърдите.
„Иди до селището надолу по реката, от другата страна на моста“, чете Виола, „То се нарича Фарбранч и хората там би трябвало да ти се зарадват“.
— Е, зарадваха се — казвам. — Поне някои от тях.
Виола продължава: „Тод, има някои неща от историята на тукашните земи, които не знаеш, и аз съжалявам за това, но ако ги знаеше, щеше да се намираш в голяма опасност. Невинността ти е единственият шанс, който имаш, за да те приемат където и да било извън Прентистаун“.
Чувствам как почервенявам още по-силно, добре, че е тъмно и нищо не се вижда.
„Книгата на майка ти ще ти обясни много неща, но междувременно широкият свят трябва да бъде предупреден, Тод. Прентистаун се готви да нанесе удар. Ударът се планира от много отдавна, просто изчакваха и последното момче в града да стане мъж.“ Виола ме поглежда: