— Това ти ли си?
— Аз съм — отвръщам. — Аз съм най-младият. Според закона на Прентистаун официално ще стана мъж след двайсет и седем дни, когато навърша тринайсет години.
Не мога да се спра и за момент се замислям за онова, което Бен ми показа…
Как момчето става…
Скривам всичко зад друг Шум и бързам да кажа:
— Но нямам и най-малка представа защо е трябвало да ме чакат.
„Кметът планира да завладее Фарбранч и кой знае още колко селища. Силиън и аз…“
— Килиън — поправям я. — С „к“.
„Килиън и аз ще се помъчим да протакаме нещата колкото можем по-дълго, но няма да можем да ги спрем. Фарбранч е в опасност и ти трябва да ги предупредиш. Винаги, винаги, винаги помни, че те обичаме като наш собствен син и да те отпратим е най-тежкото преживяване в живота и на двама ни. Дано стане така, че да се видим отново, но преди това трябва да стигнеш до Фарбранч колкото можеш по-бързо, а когато стигнеш, трябва да ги предупредиш, Бен“. Виола ме поглежда:
— Последното изречение е подчертано.
Мълчим цяла минута. Въздухът натежава от вина, но май цялата изтича само от мен.
То човек може ли да разбере нещо, когато си има работа с момиче без Шум?
— Аз съм виновен — казвам. — Само аз и никой друг.
Виола препрочита бележката на ум.
— Те трябваше да ти кажат всичко това — започва тя. — А не да очакват да го прочетеш, след като не можеш…
— Ако ми го бяха казали, целият Прентистаун щеше веднага да го чуе в Шума ми и да разбере, че знам всичко. Нямаше да разполагам с преднината, която имаме сега двамата с тебе — срещам очите й само за миг и отвръщам поглед. — Трябваше да дам на някой да го прочете и нещата щяха да се подредят. Бен е добър човек — гласът ми се пречупва. — Беше добър човек.
Виола сгъва картата и ми я връща. Листът вече е безполезен, но аз внимателно го прибирам пак под горната корица на книгата.
— Аз мога да ти прочета всичко, което е написано тук вътре — казва тя. — Да ти прочета книгата на майка ти. Ако искаш.
Обръщам й гръб и пъхам книгата в раницата.
— Трябва да вървим — казвам. — Изгубихме достатъчно време тук.
— Тод…
— Преследва ни цяла армия — отвръщам. — Нямаме време за четене.
Тръгваме отново и се стараем да тичаме колкото можем повече, но когато изгрява слънцето, бавно, мързеливо и студено, ние все още не сме спали, а пък предния ден сме се скъсали от работа, така след един момент вече едва можем да поддържаме бърза крачка, забравили сме дори за армията зад нас.
Въпреки всичко не спираме. Пътят все така следва реката, точно както се надявахме, земята става все по-равна, от двете ни страни се ширват грамадни долини, покрити с трева, в далечината стигат до едни хълмчета, а зад хълмчетата има по-високи хълмове, а на север зад по-високите хълмове се издигат планини.
Всичко е напълно диво. Няма огради, няма посеви, няма знаци, че наблизо има селище, или други хора, единственият знак за съществуването им е прашният път под краката ни. Което от една страна е добре, но от друга те кара да се чувстваш странно.
Ако войната не е заличила останалите селища в Новия свят, то къде са всички хора?
— Това струва ли ти се нормално? — питам най-после Виола, след като сме взели поредния прашен завой и пред нас се е проснал отново пуст път с още много и много прашни завои. — Смяташ ли, че вървим в правилната посока?
Виола изпуфтява замислено.
— Моят татко винаги казваше: „Посоката е само напред, Ви, напред и нагоре“.
— Посоката е само напред — повтарям.
— Напред и нагоре — добавя тя.
— Какъв човек беше той? — питам. — Татко ти?
Тя свежда очи към пътя и отстрани виждам, че се усмихва.
— Ухаеше на топъл хляб — казва и продължава бързо напред, без да добави и дума повече.
Сутринта преминава в следобед, пейзажът си остава непроменен. Когато можем, бързаме, когато не можем да бързаме, само крачим и си почиваме единствено в краен случай. Реката е все така широка и спокойна, прилича на зеленокафявата земя, която се простира от двете й страни. Виждам във висината сини ястреби, вият се и дебнат плячка, но други признаци на живот не се забелязват.
— Това е една пуста планета — казва Виола, когато спираме за бърз обяд и хапваме, облегнати на едни високи камъни като на тераса, вперили очи в равнините.