— О, не е съвсем пуста — казвам, докато дъвча парче сирене. — Повярвай ми.
— Вярвам ти. Мисълта ми беше, че разбирам защо хората са поискали да се заселят тук. Необятна плодородна земя, безкрайни възможности за нов живот.
Аз дъвча.
— Хората са направили грешка.
Виола се почесва по врата и поглежда Манчи, който души около камъните, навярно надушва земеровките в дупките под тях.
— Защо за да станеш мъж тук, трябва да навършиш точно тринайсет години? — пита тя.
Поглеждам я изненадан.
— Моля?
— Спомних си бележката — продължава тя. — Как градът чакал и последното момче да стане мъж.
Тя вдига поглед към мен.
— Защо им е трябвало да чакат?
— Ами така стоят нещата в Новия свят открай време.
Има го и в писанията, или поне така мисля. Аарон винаги се увличаше, когато разказваше как един ден символично ще ядеш от Дървото на познанието и ще преминеш от невинност към грях.
Виола ме гледа подигравателно.
— Много тежко ми звучи.
Свивам рамене.
— Бен казва, че една малка група хора, на изолирана планета, има нужда от всички възрастни индивиди заради многото работа, затова е решено, че когато навършиш тринайсет години, вече започваш да поемаш отговорности — мятам един камък в реката. — Не ме разпитвай повече. Само това знам — че трябва да навършиш тринайсет години. Тринайсет цикъла от по тринайсет месеца.
— Тринайсет месеца? — пита тя и вдига вежди.
Кимвам.
— Но в годината има само дванайсет месеца.
— Не, не е така. Не дванайсет, а тринайсет.
— Може би тук са тринайсет — поправя се тя, — но там, откъдето идвам аз, годината има само дванайсет месеца.
Примигвам.
— Една година в Новия свят се състои от тринайсет месеца — повтарям и по някаква причина се чувствам като пълен тъпанар.
Виола вдига поглед нагоре, сякаш обмисля нещо.
— Мисля си, че… е, то наистина зависи от това колко са дълги денят и месецът на тази планета, но аз смятам, че ти вече трябва да си навършил четиринайсет години.
— Не, тук нещата не стоят така казвам малко остро, защото тая сметка хич не ми харесва. — Аз ще навърша тринайсет години след двайсет и седем дни.
— На четиринайсет години и един месец си — продължава тя, без да ме слуша. Това не те ли кара да се замислиш как, всъщност, определяме на каква възраст изобщо е някой…
— До рождения ми ден остават още двайсет и седем дни — отрязвам я аз. Ставам и мятам раницата на гръб. — Хайде. Сума ти време изгубихме в приказки.
Чак когато слънцето започва да пада зад върховете на дърветата, виждаме първия знак за съществуването на цивилизацията: една изоставена воденица на брега на реката с покрив, изгорял преди сума ти време. Бяхме вървели толкова дълго, че вече отдавна бяхме престанали и да си говорим, бяхме престанали дори да се оглеждаме за приближаващи опасности, така че сега просто влизаме, хвърляме раниците до стената и рухваме на пода, сякаш е най-мекото легло на света. Манчи, който никога не се уморява, се заема да търчи наоколо и да вдига крак до всички растения, покарали през цепнатините между дъските на пода.
— Ох, краката ми — казвам, събувам обувките си и преброявам пет, не, шест пришки.
Виола е седнала до отсрещната стена и изтощено въздъхва.
— Трябва да поспим — казва тя. — Пък каквото ще да става.
— Знам.
Тя ме поглежда.
— Нали ще ги чуеш, когато наближат? — пита. — Ако въобще дойдат?
— О, ще ги чуя — отвръщам. — Ще ги чуя със сигурност.
Решаваме да спим на смени. Казвам, че аз ще пазя пръв, а Виола едва има сили да ми каже „Лека нощ“ и потъва в сън. Гледам я как спи, не откъсвам очи от нея, докато светлината на деня постепенно гасне. Бяхме се изкъпали в дома на Хилди, но сега от това не е останал и помен. Виола изглежда така, както сигурно изглеждам и аз, с лице, покрито с прах, с тъмни кръгове под очите, с черна мръсотия под ноктите.
Замислям се.
Познавам Виола само от три дни, представяте ли си? Три ш… дни от целия ми живот, но се чувствам така, сякаш нищо от случилото се преди да се запознаем изобщо не се е случвало, всичко преди Виола прилича на голяма лъжа, която само е чакала да я разкрия. Не, не „прилича“, то си е една голяма лъжа, която е чакала да я разкрия, а това днес е истинският живот, а той тече без сигурност и отговори, само тече, само тече винаги и винаги.