Выбрать главу

— Тръгваме веднага — казвам и посягам към раницата.

— Армията ли е? — вика Виола, грабва своята раница и изхвърча от воденицата.

— Армия! — лае Манчи.

— Не знам — отвръщам. — Най-вероятно.

— Възможно ли е да чуваме хората от следващото селище напред по пътя? — Виола влиза обратно през вратата, раницата е вече на раменете й. — То сигурно не е далече.

— Защо тогава не чухме Шума още снощи, когато дойдохме?

Тя прехапва устни.

— Проклятие.

— Много си права — отвръщам. — Проклятие.

Така че втората нощ след Фарбранч минава, както и първата: тичаме напред в мрака, светим си с фенерчетата, само ако се налага, мъчим се да не мислим. Точно преди слънцето да изгрее, реката напуска равнините и се спуска в следващата малка котловина, подобна на онази, в която беше Фарбранч, и ето ти го на и Блейзинг бийкън или както му е там името, и в него също живеят хора.

Тук също има овощни градини и ниви, засети с пшеница, но нищо не е така добре поддържано, както във Фарбранч. За наш късмет по-голямата част от селището е на върха на един хълм и през него минава широк път — лявото разклонение, а край него са наредени пет-шест къщи, които се нуждаят от боядисване. Ние тичаме успоредно на реката, край прашния път има проядени от червеи кейчета, а за тях във водата са завързани няколко лодки, наблизо пък са сковани няколко също толкова проядени складове, или каквото там се строи край течението на една плавателна река.

Не можем да помолим никого за помощ. Дори и някой да ни помогне, какво от това, армията не спира, а продължава да настъпва насам, нали? Трябва да ги предупредим, но какво ще стане, ако в Блейзинг бийкън хората приличат повече на Матю Лайл, отколкото на Хилди? Ами ако ги предупредим, но с това насочим армията право към тях, защото двамата с Виола вече ще плуваме в Шума на всички, които сме предупредили? Ами ако в това селище вече знаят, че точно аз и Виола сме причината армията изобщо да съществува и да ги заплашва, и по тази причина решат да ни заловят и да ни предадат на Кмета?

Но въпреки всичко хората тук заслужават да бъдат предупредени, нали така?

Ами ако това постави нас в опасност?

Виждате ли какво стана сега? Кой е правилният отговор, а?

Затова се промъкваме през селището тайно като крадци, притичваме от склад до склад, крием се, за да не ни зърне никой от хората, които живеят на хълма, мъчим се да бъдем възможно най-тихи, виждаме само една много слаба жена, запътила се с кошница в ръка към един кокошарник наблизо. Блейзинг бийкън е съвсем малък, така че преминаваме през него много бързо, още преди слънцето да изгрее напълно и ето ни вече от другата страна, стъпваме пак на пътя и хукваме, сякаш селището не е съществувало изобщо, сякаш го е нямало на този свят и никой не го е виждал, дори и ние.

— Това значи беше селището, а? — прошепва Виола, когато обръщаме поглед назад и виждаме как то изчезва зад завоя на пътя. — Така и няма да разберем как му е истинското име.

— А сега вече наистина не знаем какво ни чака напред по пътя — прошепвам в отговор.

— Вървим без да спираме, докато стигнем до Хейвън.

— А после какво?

Виола няма отговор на този въпрос.

— Твърде много надежди възлагаме на едно-единствено име — отбелязвам.

— Там все трябва да има нещо, Тод — отвръща тя, а лицето й е мрачно. — Все трябва да има нещо.

Помълчавам няколко секунди.

— Е, ще стигнем и ще разберем.

Така започва още една утрин. На два пъти срещаме мъже с каруци, теглени от коне. И двата пъти се скриваме сред дърветата край пътя, Виола обвива с ръка врата и муцуната на Манчи, а аз се мъча да изчистя и най-малката следа от Прентистаун от Шума си, докато непознатите отминат.

Часовете текат, наоколо нищо не се променя. Не чуваме шепота на армията, ако приемем, че онова, което чухме при воденицата, изобщо е била тя, но дори и да не е била, няма никакъв смисъл да изчакваме, за да разберем какво точно сме чули. Утринта отново преваля в следобед и виждаме поредното селище на един хълм в далечината. Двамата също се качваме на едно по-ниско хълмче и виждаме как реката се спуска леко надолу и се разлива пред нас из нещо, което прилича на огромна долина, която ще трябва да прекосим.

Виола вади бинокъла, гледа през него няколко минути към селището, после ми го подава. То се състои от десет-петнайсет къщи, но дори и отдалече си личи, че всичко е вехто и се руши.