Выбрать главу

— Не разбирам — казва Виола. — Ако сте следвали стандартната програма за развитие на колонизаторско селище, резултатите от самозадоволяващото се селско стопанство вече би трябвало да са налице. Очевидно се провежда и търговия, но защо са всички спорове, разделение и вътрешни борби?

— Не познаваш много-много живота на заселниците, нали? — казвам аз със съвсем лека подигравка в гласа.

Тя свива устни.

— Това беше задължителен предмет в училище. От петгодишна се уча как се организира и ръководи успешно развиваща се колония.

— Училището не е като живота.

— Нима? — отвръща тя и повдига високо вежди.

— Не помниш ли какво ти казах преди? — сопвам се в отговор. — Някои от нас бяха твърде заети с оцеляване и нямаха никакво време да се занимават със само разделящо се селско стопанство.

— Самозадоволяващо се.

— Все тая — обръщам се и продължавам напред по пътя.

Виола трополи подире ми.

— Когато корабите пристигнат, ще ви научим на това-онова — казва. — Можеш да бъдеш сигурен!

— Е, може би ние, тъпите селяни, ще трябва да се редим на опашка да ви целуваме з… от благодарност — отвръщам аз, а Шумът ми жужи и всъщност не казвам „з“.

— Ами да, със сигурност ще го сторите — тя повишава глас. — Връщането в средните векове не е проработило много добре, както гледам! Когато моите хора дойдат, ще видите как всъщност се колонизира планета!

— Е, това ще стане чак след седем месеца — захапвам я аз. — Ще имаш достатъчно време да опознаеш живота тук такъв, какъвто е.

— Тод! — излайва Манчи, скача високо във въздуха и изведнъж хуква с всички сили напред по пътя и изчезва от погледа ми.

— Манчи! — виквам след него. — Върни се веднага!

И тогава го чуваме.

22

Уилф и морето от неща

Странно е, само по себе си е Шум, но в него почти няма думи, залива хълма, по който се изкачваме, и се търкаля надолу към нас, общ и единен е, но сякаш говорят легиони, сякаш хиляди гласове пеят една и съща песен.

Точно така.

Пеят.

— Какво е това? — пита Виола, изплашена колкото мен. — Не е армията, нали? Възможно ли е да са ни изпреварили и сега да са пред нас?

— Тод! — лае Манчи от върха на хълма. — Крави, Тод! Гигантски крави!

Виола прави неразбираща физиономия.

— Гигантски крави ли?

— Нямам представа какви ги говори — отвръщам и поемам нагоре по хълма.

Защото звукът…

Как ли да го опиша?

Сигурно така пеят звездите. Или луните. Но не и планините. Твърде въздушно е, за да го пеят планините. Сякаш една планета пее на друга, звукът е висок, протяжен, изпълнен с различни гласове, всеки от които започва песента от различен тон, а после се спуска надолу към тоновете на другите, но всички заедно изплитат плътно, общо въже от звук, а той е тъжен, но не е тъжен и бавен, но не е бавен и всички гласове пеят една дума.

Една дума.

Стигаме до върха на хълма и под краката ни се простира грамадната долина, реката се спуска първо леко надолу, а после я пресича през средата като сребърна вена, виеща се край скалите, а от единия до другия край на ширналото се равно крачат съществата, крачат, прегазват реката и отминават, отминават.

Същества, каквито никога през живота си не съм виждал.

Огромни са, масивни, високи най-малко по четири метра, покрити с рошава сребриста козина, с дебели пухкави опашки и чифтове извити бели рога на челата, израснали точно над гъстите им вежди, с дълги шии и грамадни рамене, от време на време се протягат надолу към тревата, широките им увиснали устни скубят и бавно дъвчат, докато съществата крачат напред и пият вода, и прегазват реката, и са хиляди, хиляди, стигат до хоризонта вляво от нас и Шумът на всичките пее една дума, пее я с различна честота, на различен тон, но тази дума свързва хилядите в едно, обвързва всички в грамадната група, която пресича долината.

— Тук — казва Виола до мен. — Те пеят тук.

Те пеят тУк. Пеят го едно на друго в Шума си.

Аз съм ТУк.

Ние сме тУк.

Минаваме от тУк.

Всичко, което има смисъл, е тУк.

ТУк.

Просто е…

Как да ви кажа?