— Не разбирам — казва Виола. — Ако сте следвали стандартната програма за развитие на колонизаторско селище, резултатите от самозадоволяващото се селско стопанство вече би трябвало да са налице. Очевидно се провежда и търговия, но защо са всички спорове, разделение и вътрешни борби?
— Не познаваш много-много живота на заселниците, нали? — казвам аз със съвсем лека подигравка в гласа.
Тя свива устни.
— Това беше задължителен предмет в училище. От петгодишна се уча как се организира и ръководи успешно развиваща се колония.
— Училището не е като живота.
— Нима? — отвръща тя и повдига високо вежди.
— Не помниш ли какво ти казах преди? — сопвам се в отговор. — Някои от нас бяха твърде заети с оцеляване и нямаха никакво време да се занимават със само разделящо се селско стопанство.
— Самозадоволяващо се.
— Все тая — обръщам се и продължавам напред по пътя.
Виола трополи подире ми.
— Когато корабите пристигнат, ще ви научим на това-онова — казва. — Можеш да бъдеш сигурен!
— Е, може би ние, тъпите селяни, ще трябва да се редим на опашка да ви целуваме з… от благодарност — отвръщам аз, а Шумът ми жужи и всъщност не казвам „з“.
— Ами да, със сигурност ще го сторите — тя повишава глас. — Връщането в средните векове не е проработило много добре, както гледам! Когато моите хора дойдат, ще видите как всъщност се колонизира планета!
— Е, това ще стане чак след седем месеца — захапвам я аз. — Ще имаш достатъчно време да опознаеш живота тук такъв, какъвто е.
— Тод! — излайва Манчи, скача високо във въздуха и изведнъж хуква с всички сили напред по пътя и изчезва от погледа ми.
— Манчи! — виквам след него. — Върни се веднага!
И тогава го чуваме.
22
Уилф и морето от неща
Странно е, само по себе си е Шум, но в него почти няма думи, залива хълма, по който се изкачваме, и се търкаля надолу към нас, общ и единен е, но сякаш говорят легиони, сякаш хиляди гласове пеят една и съща песен.
Точно така.
Пеят.
— Какво е това? — пита Виола, изплашена колкото мен. — Не е армията, нали? Възможно ли е да са ни изпреварили и сега да са пред нас?
— Тод! — лае Манчи от върха на хълма. — Крави, Тод! Гигантски крави!
Виола прави неразбираща физиономия.
— Гигантски крави ли?
— Нямам представа какви ги говори — отвръщам и поемам нагоре по хълма.
Защото звукът…
Как ли да го опиша?
Сигурно така пеят звездите. Или луните. Но не и планините. Твърде въздушно е, за да го пеят планините. Сякаш една планета пее на друга, звукът е висок, протяжен, изпълнен с различни гласове, всеки от които започва песента от различен тон, а после се спуска надолу към тоновете на другите, но всички заедно изплитат плътно, общо въже от звук, а той е тъжен, но не е тъжен и бавен, но не е бавен и всички гласове пеят една дума.
Една дума.
Стигаме до върха на хълма и под краката ни се простира грамадната долина, реката се спуска първо леко надолу, а после я пресича през средата като сребърна вена, виеща се край скалите, а от единия до другия край на ширналото се равно крачат съществата, крачат, прегазват реката и отминават, отминават.
Същества, каквито никога през живота си не съм виждал.
Огромни са, масивни, високи най-малко по четири метра, покрити с рошава сребриста козина, с дебели пухкави опашки и чифтове извити бели рога на челата, израснали точно над гъстите им вежди, с дълги шии и грамадни рамене, от време на време се протягат надолу към тревата, широките им увиснали устни скубят и бавно дъвчат, докато съществата крачат напред и пият вода, и прегазват реката, и са хиляди, хиляди, стигат до хоризонта вляво от нас и Шумът на всичките пее една дума, пее я с различна честота, на различен тон, но тази дума свързва хилядите в едно, обвързва всички в грамадната група, която пресича долината.
— Тук — казва Виола до мен. — Те пеят тук.
Те пеят тУк. Пеят го едно на друго в Шума си.
Аз съм ТУк.
Ние сме тУк.
Минаваме от тУк.
Всичко, което има смисъл, е тУк.
ТУк.
Просто е…
Как да ви кажа?