Сякаш пее семейство, в което всичко винаги е наред, това е песен на връзката и в момента, в който я чуеш, ти също си свързан, ти също принадлежиш, това е песен, която винаги ще те закриля и никога няма да те изостави. Ако имаш сърце, тази песен го разбива, а ако сърцето ти е разбито, тя го изцелява.
Просто е…
Леле.
Поглеждам Виола, а тя е покрила устата си с длан, очите й са плувнали в сълзи, но виждам, че под дланта си се усмихва и понечвам да й кажа нещо.
— Тъй пешком далече няма да стигнете — казва един съвършено чужд глас някъде отляво.
Извъртаме се на секундата, а ръката ми посяга към ножа. Един мъж кара празна каруца, теглена от чифт волове, идва към нас от малък страничен път, долната му челюст е леко увиснала, все едно си е отворил устата, а после е забравил да я затвори.
На седалката до него лежи пушка, която той сякаш току-що е измъкнал да му е под ръка.
Без да приближава, Манчи излайва:
— Крава!
— Заобикалят каруците — казва мъжът, — но пешком не е безопасно, неее, никак даже. Ще ви стъпчат като стой, та гледай.
Устата му пак остава отворена. Шумът му, заровен под всичкото тУк на преминаващото стадо, сякаш казва точно онова, което изрича и устата му. Толкова напрегнато се мъча да прогоня някои думи от собствения си Шум, че направо започва да ме боли главата.
— Абе, що не взема аз да ви прекарам през долината? — казва мъжът. — Ако искате, де.
Вдига ръка и посочва надолу по пътя, който изчезва под краката на пресичащото го стадо. Досега не се бях сетил, че съществата всъщност спират бягството ни, но сега веднага ми става ясно, че никак не бих желал да им се моткам между лапите.
Извъртам се да кажа нещо, каквото и да е, което да спаси положението.
Вместо това обаче се случва нещо забележително.
Виола поглежда мъжа в очите и заявява:
— Аз съм Хилди — после ме посочва, — а това е Бен.
— Кво? — излайвам аз почти като Манчи.
— Уилф — вика мъжът на Виола и на мене ми трябва цяла секунда да разбера, че това му е името.
— ’драсти, Уилф — казва Виола, но гласът й не е нейният, изобщо не е нейният глас, а е някакъв съвсем различен, непознат глас, който излиза от нейната уста и провлачва думите, и изяжда букви, усуква се и става грапав, и колкото повече говори тя, толкова по-чужда звучи речта й.
Започва да звучи съвсем като речта на Уилф.
— Ний сме от Фарбранч. А ти отде си?
— Бар Виста — вика Уилф и посочва с палец зад гърба си. — Тръгнал съм малко към Брокли фолс, да натоваря провизии.
— Голям късмет — казва Виола, — щото и ние сме баш за Брокли фолс.
Главата почва да ме боли още по-силно. Слагам пръсти на слепоочията си, сякаш се мъча да задържа Шума вътре в мене, мъча се да попреча на всички опасни неща от него да се излеят навън в света. Слава Богу, звукът тук прави така, че всички и без това плуваме в непреодолим Шум.
— Мятайте се — казва Уилф и свива рамене.
— ’айде, Бен — казва Виола, отива до задната част на каруцата и качва в нея раницата си. — Уилф ще ни повози.
После сама скача в каруцата, Уилф плясва воловете с поводите. Те поемат бавно напред, а мъжът дори не се обръща да види дали съм се качил. Аз продължавам да си стоя на пътя втрещен, Виола минава бавно край мен и ми маха с всички сили да отида при нея. Е, вече нямам избор, сещате ли се? Настигам каруцата, подпирам се на ръце, изтеглям се отзад и сядам.
Настанявам се до Виола и се втренчвам в нея със зяпнала уста.
— Какви ги вършиш? — изсъсквам, макар че искам само да й го прошепна, но не се получава.
— Шшшт! — изшътква тя и поглежда през рамо към Уилф, но той май е забравил, че изобщо сме се качили и изобщо не се интересува от онова, което се върти в Шума ми.
— Не знам какво правя — прошепва Виола в ухото ми. — Просто трябва да играеш с мен.
— Какво да играя?
— Ако успеем да стигнем живи до другия край на стадото, то ще остане между нас и армията, нали така?
За това не бях помислил.
— Но какво правиш? Какво общо имат с това Бен и Хилди?
— Той има пушка — шепне Виола и пак хвърля поглед към Уилф. — А ти нали каза, че хората може да реагират лошо на това, че си роден в онова място. Така че просто започнах да играя първото, което ми хрумна.
— Но ти говориш с неговия глас.
— Не се справям много добре.
— Достатъчно добре се справяш! — казвам и малко повишавам тон от вълнение.