— Шшшт! — изшътква пак тя, но съществата вече са много близо, Шумът им гърми, а и Уилф явно не е особено умен, така че можем спокойно да си водим разговора.
— Как го правиш? — питам пак и от мен продължава да блика изненада, която залива Виола от главата до петите.
— Просто лъжа, Тод — отвръща тя и с ръце се мъчи да ме накара да пазя тишина. — Тук не знаете ли какво е лъжа?
Разбира се, че знаем какво е лъжа. Новият свят и градът, в който съм роден и израсъл (няма да му казваме името, няма да мислим за името му), е изтъкан от лъжи. Но това, което прави Виола, е съвсем различно. Както казах и преди, мъжете лъжат всеки ден, лъжат най-много самите себе си, лъжат другите мъже, лъжат целия свят, но кой може да го разбере сред целия Шумен поток, в който истина и лъжа са смесени? Всички други знаят, че лъжеш, но пък и всички други също лъжат, така че какво значение има? Какво променя това, че си уличил някого в лъжа? Лъжата е просто част от реката, наречена мъж, част е от Шума му и понякога можеш да я разпознаеш, а понякога — не.
Но когато лъже, мъжът никога не престава да бъде самия себе си.
Обаче всичко, което аз знам за Виола, се крепи на онова, което тя казва. Единствената истина за нея, с която разполагам, е онази истина, която излиза от устата й, затова одеве, когато тя каза, че е ХИЛДИ, за мен каза, че съм Бен и че двамата сме от Фарбранч и когато заговори като Уилф (макар че той самият не е от Фарбранч), за секунда сякаш всички тези неща станаха истина, само за миг светът се промени, само за миг светът стана такъв, какъвто го направи гласът на Виола и този глас тогава не описваше нещата, той ги създаваше, правеше ни други само чрез това, че ни изричаше като други.
Ох, главата ми.
— Тод! Тод! — лае Манчи, подскача високо след каруцата и гледа през провесените ни отзад крака. — Тод!
— Проклятие — казва Виола.
Скачам от каруцата, грабвам го и обвивам муцуната му с длан, а със свободната си ръка изтеглям и двама ни обратно до Виола.
— Тд? — изпуфтява той през стиснатите си устни.
— Тихо, Манчи — казвам.
— Не знам дали има значение, право да ти кажа — обажда се Виола и също повишава тон.
Вдигам очи.
— Крв — обажда се Манчи.
Едно същество прекрачва над нас.
Влезли сме в стадото.
Влезли сме в песента.
И тогава, макар и само за кратко, забравям всички лъжи.
Никога не съм виждал морето на живо, само на видеозаписи. Там, където израснах, нямаше и езера, само реката и блатото. Някога и при нас е имало лодки, но аз не ги помня.
Но ако трябва да си представя какво е да се носиш сред морето, то бих си представил това, което се случваше в момента. Стадото ни заобикаля от всички страни и отнема всичко, всичко, оставаме само ние и небето над нас. Стадото тече край нас на вълни, понякога ни забелязва, но през повечето време е погълнато от самото себе си и от песента тУк, а тя сред стадото е толкова силна, че сякаш поема контрола над тялото ти, сякаш тя влива в тебе енергията, която кара сърцето да бие и дробовете да дишат.
След миг съм забравил за Уилф и за… за всичко останало, за което бих могъл да си мисля и просто лежа по гръб в каруцата, гледам как стадото преминава, гледам отделните същества, които се носят напред и шумолят, и пасат, бутат се едно в друго от време на време, сблъскват рогата си, гледам съществата-бебета, гледам големите мъжкари, има и по-високи, има и по-дребнички, а някои са покрити с белези, на други козината им е по-дълга и рошава.
Виола лежи до мене, а мъничкият кучешки мозък на Манчи е претоварен от песента и се е изключил, и той просто гледа с изплезен език как стадото отминава и за малко, за съвсем малко, само докато Уилф ни вози през долината, тя и ние сме всичко, което съществува на света. Нищо друго.
Друго няма.
Поглеждам Виола, тя ме поглежда и само ми се усмихва, поклаща глава и изтрива сълзите от очите си.
ТУк.
ТУк.
Ние сме тУк и никъде другаде.
Защото не съществува нищо друго, освен това тУк.
— Значи този… Аарон — казва Виола след малко с тих глас и аз отлично разбирам защо подхваща тази тема точно сега.
Вътре в това тУк сме в пълна безопасност и можем да си говорим за всички опасности на света.
— Какво за него? — питам също така тихо, докато гледам как едно семейство същества минава край каруцата и съществото-мама побутва съществото-бебе, което се е опулило и ни зяпа.