Виола се извърта на една страна и ляга до рамото ми, обърната с лице към мен.
— Аарон ли беше вашият свещеник?
Кимвам.
— Единственият, с когото разполагахме.
— Какви работи говореше в проповедите си?
— Нормалните работи — отвръщам. — Адските огньове. Вечното проклятие. Съдният ден.
Очите й се разтварят широко.
— Не съм сигурна, че това са нормалните работи, Тод.
Свивам рамене.
— Той вярваше, че изживяваме последните дни преди края на света — отвръщам. — Кажи сега дали не е бил прав, а?
Тя поклаща глава отрицателно.
— Нашият свещеник на кораба не беше такъв. Казваше се пастор Марк. Той беше добър и дружелюбен, и винаги те караше да се чувстваш така, сякаш всичко ще бъде наред.
Аз изсумтявам презрително.
— Не, това изобщо не прилича на приказките на Аарон. Той само повтаряше: „Бог чува“ и „Ако един от нас падне, падаме всички“. Звучеше така, сякаш чака края на света с голямо нетърпение.
— И аз съм го чувала да казва това последното — тя обгръща тялото си с ръце.
ТУк ни е завило в своя пашкул, облива ни от всички страни.
И аз лягам на една страна, обърнат към нея.
— Той… Той нарани ли те… някак? Там, в блатото?
Тя поклаща глава отрицателно и въздъхва.
— Само говореше високо, палеше се и беснееше, струва ми се, че проповядваше, но ако побегнех, хукваше след мен и продължаваше да крещи, аз плачех и го молех за помощ, но той не ме чуваше и продължаваше да проповядва и после почвах да виждам себе си в Шума му, и то още преди да разбера какво е това Шум. Не съм се страхувала толкова през целия си живот, дори когато корабът ни се разби не беше така страшно.
Двамата вдигаме очи към слънцето.
— Ако един от нас падне, падаме всички — изрича Виола. — Какво изобщо означава това?
Така като ме пита, ми става ясно, че нямам ни най-малка представа какъв е отговорът на този въпрос. Не знам какво значат думите и нищо не й отвръщам, затова просто потъваме отново в тУк и се оставяме да ни носи още малко.
Ето ни тУк.
И никъде другаде.
След час или може би след седмица, или пък след секунда, стадото започва да се разрежда — ние излизаме от другата му страна. Манчи скача от каруцата. Пътуваме много бавно и няма опасност той да изостане и да го изгубим, затова му позволявам да тича наоколо. Още не съм готов да се откъсна от покоя, в който съм потънал, легнал до Виола.
— Това беше прекрасно — казва тя тихо, защото песента на съществата също започва да заглъхва. — Забравих колко много ме болят краката.
— Да — казвам.
— Какви бяха тези същества?
— Едни грамадански неща — вика Уилф, без да се обръща. — Просто неща, това са то, тез същества.
С Виола се споглеждаме, защото бяхме забравили за мъжа.
Колко ли беше разбрал той за нас от разговора ни?
— Щото — продължава той и отпуска поводите на воловете, тъй като вече сме извън стадото, — викат им още дълго шийни, стадни и полски зверове, и ала-бала — Виждаме изотзад как свива рамене. — Аз им викам неща и туй то.
— Неща — казва Виола.
— Неща — повтарям аз.
Уилф се обръща и се втренчва в нас.
— Та кво викаш, от Фарбранч сте, а? — пита.
— Да, гос’ине — отвръща Виола и ме поглежда.
Уилф кимва.
— А армията зърнахте ли я?
Шумът ми скача, целият бодлив, преди да успея да го овладея, но Уилф нищо не забелязва. Виола пак ме поглежда, лицето й е тревожно.
— Ква армия е туй, Уилф? — пита, ама гласът й малко глъхне.
— ’ми оназ армия от прокълнатия град — продължава той и продължава да си кара кротко, все едно приказваме за цената на зеленчуците. — Оная армия, дето излязла от блатото, дето иде и стъпква селищата и колкото по-насам идва, толкоз по-голяма става. Да сте я зърнали, викам?
— Къде чу ти тез работи, Уилф?
— Слухове — казва Уилф, — слухове вървят по реката. Хората приказват. Сещаш се, де. Слухове. Да сте я зърнали армията, а?
Аз поклащам глава отрицателно, но Виола казва:
— Ами да, Уилф — казва тя, — видяхме я армията.
Уилф се обръща целият през рамо.
— Големшка ли е, а?
— Голяма е, много голяма — отвръща Виола и го гледа сериозно в очите. — Трябва да се подготвиш, Уилф. Страшното идва. Трябва да предупредиш Брокли хилс.