— Брокли фолс — поправя я Уилф.
— Трябва да ги предупредиш, Уилф.
Чуваме как Уилф засумтява и след малко разбираме, че всъщност се смее.
— То Уилф никой не го слуша, само туй ще ви река — казва той, сякаш на себе си, после плясва воловете с поводите.
Изтича целият следобед, докато стигнем другия край на долината. През бинокъла на Виола виждаме, че съществата зад нас продължават да вървят от север на юг, крачат ли, крачат без край. Уилф не отваря повече дума за армията. Виола и аз гледаме да не си приказваме, за да не се издаваме повече. Освен това старанието ми да държа Шума си чист от всички опасни думички изисква цялото ми внимание. Манчи тича по пътя, върши си някакви кучешки работи и души всяко цветенце.
Слънцето вече пада зад хоризонта, когато каруцата изскърцва и спира.
— Брокли фолс — казва Уилф и кимва напред, а ние виждаме в сумрака, че там реката пада от височък скален праг. Под него се е образувало езеро, по бреговете му са построени петнайсет-двайсет къщи, а от другата му страна реката пак продължава необезпокоявана напред. От главния път, по който вървим, се отделя по-тесен, който води право към селището.
— Ние тука слизаме — казва Виола и двамата скачаме от каруцата и си сваляме и раниците.
— И аз тъй мислех, че ще сторите — казва Уилф като пак ни гледа през рамо.
— Благодаря ти, Уилф — отвръща Виола.
— За нищо — казва той и вперва поглед напред. — Добре ще направите да си намерите подслон. Ще завали всеки момент.
Аз и Виола автоматично вдигаме глави нагоре. По небето няма и едно облаче.
— Ммм — обажда се мъжът. — Уилф никой не го слуша.
Виола вперва очи в него и с нормалния си глас му казва ясно и високо, за да му го втълпи:
— Трябва да ги предупредиш, Уилф. Много те моля. Ако си дочул, че армията идва, това е истината и хората трябва да бъдат готови.
Уилф отвръща само с една „Ммм“, плясва пак с поводите и повежда воловете по малкия страничен път към Брокли фолс. Дори не поглежда към нас.
Ние го гледаме как се отдалечава и продължаваме по главния път.
— Оох — обажда се Виола и протяга крака напред при всяка крачка.
— Знам — казвам, — и мен ме боли.
— Мислиш ли, че той каза истината? — пита Виола.
— За кое?
— За това, че колкото повече напредва армията, толкова повече расте? — после имитира гласа на Уилф. — „Колкото по-насам идва, толкоз по-голяма става“.
— Ама как го правиш? — питам пак. — Ти дори не си родена в Новия свят.
Виола свива рамене.
— С мама играехме на една игра — казва. — Разказваш история, но всеки герой трябва да говори с различен глас.
— Можеш ли да имитираш моя глас? — питам аз малко напрегнато.
Тя се ухилва:
— Та да мога да си приказвам сам със себе си, сещате ли се?
Аз се намръщвам.
— Че аз въобще не говоря така!
Напредваме по пътя, Брокли фолс изчезва зад нас. В каруцата си бяхме починали, но отмората не може да замести съня. Опитваме се да бързаме, но не можем, просто крачим бавно. Освен това, армията може би наистина е изостанала от другата страна на съществата и трябва да изчака, докато стадото премине.
Може да е изостанала. А може и да не е изостанала. Обаче само половин час по-късно знаете ли какво става?
Ами почва да вали.
— Хората трябва да слушат какво им казва Уилф — вика Виола и гледа към облаците.
Пътят пак се вие край реката и ние ще трябва да си намерим убежище между него и течащите й води. Ще хапнем малко и ще видим дали дъждът няма да спре. Ако не спре, няма как, ще трябва да продължим напред. Дори не съм проверил дали Бен ми е сложил мушама в раницата.
— Какво е мушама? — пита Виола.
— Дъждобран — отвръщам и ровя из нещата си. Не, никаква мушама. Е, страхотно. — Какво ти казах аз за подслушването?
Ако искате да знаете, все още се чувствам спокоен, макар че сигурно нямам основание за това. Песента тУк сякаш продължава да звучи, нищо че вече не я чувам, нищо че е останала километри назад в долината. Хващам се, че си я тананикам, макар че не мога да уловя мелодията, просто искам да възвърна пак онова чувство на свързаност, на принадлежност, чувството, което те обхваща, когато знаеш, че на света има някой, който да ти каже, че ти си тУк.
Поглеждам към Виола, която поглъща едно пакетче сушени плодове.
Мисля си за книгата на мама, все така прибрана в раницата.