Истории с различни гласове, мисля си.
Дали мога да понеса да чуя гласа на мама, да чуя думите й, казани високо?
Виола смачква доядения пакет.
— Този ми беше последният.
— Аз имам още малко сирене — казвам, — и малко сушено овнешко, но скоро трябва да си търсим храна по пътя.
— Казваш да крадем, така ли? — пита тя с вдигнати вежди.
— Казвам, че ще почна да ловувам — отвръщам, — но ако се наложи, може и да крадем. Има и диви плодове, а и разни корени, които се ядат, ако ги вариш достатъчно дълго.
— Ммм — намръщва се Виола. — На космическия кораб обикновено не стигаме до ловуването.
— Аз ще те науча.
— Ами хубаво! — отвръща тя с приповдигнат тон. — А за това не ти ли трябва пушка?
— Не ти трябва, ако си добър ловец. Зайците се ловят с примки. Риба се лови с въдица. За катериците ти е достатъчен ножът, но пък по тях няма много месо.
— Кон, Тод — излайва тихо Манчи.
Аз се засмивам, за първи път от кой знае колко време. Виола също се засмива.
— Няма да ловим коне, Манчи — посягам и го погалвам. — Глупаво куче.
— Кон — повтаря той, скача и се втренчва назад по пътя, в посоката, от която току-що бяхме дошли.
Смехът ни секва.
23
Един нож е толкова добър, колкото е добър онзи, който го владее
Удари от копита по пътя зад нас, още са далече, но наближават в пълен галоп.
— Може би е някой от Брокли хилс? — казва Виола, а в гласа й се смесват надежда и съмнение.
— Брокли фолс — казвам и се изправям на крака. — Трябва да се скрием.
Бързо дърпаме вървите и стягаме раниците. Успели сме да се набутаме сред няколко дървета между реката и пътя. Сега не смеем да прекосим пътя и да отидем от другата му страна, така че оставаме в тясното, реката е зад гърба ни, а най-доброто прикритие наоколо е един рухнал дънер, така че трябва да се задоволим с него. Гушваме раниците и клякаме зад дънера, аз стискам Манчи между коленете си, а дъждът плющи като из ведро.
Изваждам ножа.
Ударите от копита приближават, все по-силни и по-силни.
— Само един кон — прошепва Виола. — Не е армията.
— Да — отвръщам, — ама чуй само колко бързо препуска.
Туп тупур-туп, тупур-туп, чуваме го. Сред дърветата го виждаме как наближава отдалеч. Хвърчи надолу по пътя, нищо, че вали толкова силно, нищо, че нощта вече се спуска. Никой не язди така, ако носи добри новини, сещате ли се?
Виола поглежда през рамо към реката.
— Можеш ли да плуваш?
— Да.
— Хубаво — отвръща тя. — Защото аз не мога.
Туп тупур-туп, тупур-туп.
Чувам жуженето на Шума на ездача, но засега шумът от галопа е твърде силен, заглушава го и не различавам думи.
— Кон — казва Манчи изпод мен.
Ето го. Пращене, накъсано от ударите на копитата. Проблясъци Шум. Късчета от думи, хващам ги. Язд… и тате… и мрак и тъп…, и още, и още.
Стисвам здраво ножа. Виола мълчи.
Туп тупур-туп, тупур-туп, тупур…
По бързо и свечерява се, и изстрел, и каквото ще да…
Ездачът идва по пътя, взема малкия завой, който взехме и ние само преди малко, вече е само на стотина метра от нас, приведен напред…
Туп тупур…
Ножът се слива с ръката ми, защото…
Изпозастреляй ги всичките и ох, каква беше сладка, и тъмно е тука…
Туп ТУПУР…
Мисля, че го познавам…
ТУП. ТУПУР-ТУП, ТУПУР…
И той идва все по-близо и по-близо, докато е вече почти…
И тогава едно Тод Хюит? звънва кристално ясно сред дъжда и тупуркането, и плисъка на реката.
Виола ахва.
А аз виждам кой е ездачът.
— Младши — излайва Манчи.
Ездачът е господин Прентис Младши.
Опитваме се да се свием още по-надолу зад дънера, но няма смисъл, защото вече го виждаме как дърпа юздите и спира коня така рязко, че той се изправя на задните си крака и малко остава да хвърли конника от гърба си.
Малко остава, но не го хвърля.
Дори не успява да го накара да изпусне пушката, която носи облегната в сгъвката на лакътя си.
Проклетият Тод Хюит! крещи Шумът му.