— Да му се не види — казва Виола до мен и отлично разбирам какво има предвид.
— Ха ТАКААА! — виква господин Прентис Младши, а ние сме толкова близо, че виждаме усмивката на лицето му и чуваме изненадата в гласа му. — Вие дори вървите ПО ПЪТЯ? Дори не се КРИЕТЕ из горите?
Очите ми срещат погледа на Виола. Имаме ли избор?
— Слушам Шума ти още откак си се пръкнал, момче! — той обръща коня ту насам, ту натам, мъчи се да се сети къде точно в мъничката горичка пред реката сме се скрили. — Мислиш ли, че ще спра да те чувам, ако просто се СКРИЕШ?
В Шума му има радост. Истинска радост, сякаш не може да повярва какъв късмет е извадил.
— Я чакай, чакай — казва той и го чувам как конят му слиза от пътя и нагазва сред дърветата. — Чакай да видим какво е това до тебе? Едно празно място, едно такова нищо.
Тонът му е толкова гаден, че Виола примигва. Аз държа ножа, но той е на кон и носи пушка.
— Много си прав за пушката, Тод, момчето ми — вика той, защото вече не ни търси, а идва право към нас, конят прекрачва храстите и падналите дървета. — Ама и една друга пушка имам, много специална, за твойта приятелка съм я приготвил, така да знаеш!
Поглеждам Виола. Знам, че тя вижда какво си мисли ездачът, вижда Шума му, вижда картините, които се процеждат от Шума му. Разбирам, че ги вижда, защото лицето й застива, сякаш се затваря. Бутвам я с лакът и посочвам с очи надясно — към единствената възможност за бягство, която имаме.
— Ох, бягай, момче, моля ти се, бягай! — вика господин Прентис Младши. — Само ми дай повод да ти направя нещо лошо.
Конят е толкова близо, че чуваме и неговия Шум, трескав, треперещ, луд.
Няма как да клекнем по-ниско.
Той вече буквално е надвесен над нас.
Завъртам бързо ножа в дланта си и стисвам ръката на Виола, силно, за късмет.
Сега или никога.
И…
— СЕГА! — крясвам.
Изскачаме и хукваме между дърветата, а първият изстрел от пушката пръсва наоколо трески от клоните над главите ни, но ние продължаваме да бягаме.
— ДРЪЖ! — вика господин Прентис Младши на коня и ето ти ги и двамата се втурват подире ни.
С два скока конят се обръща, излиза отново на пътя и препуска успоредно с нас. Ивицата земя с дървета между пътя и реката си е все така тясна и ние виждаме ездача на пътя, а и той ни вижда сред дърветата. Клонки се чупят под нас, джапаме в локви, плъзгаме се, а конят тупурка по пътя, без да ни изпуска и за миг.
Няма да се измъкнем. Просто няма.
Но се опитваме, всеки от двама ни тича по различен път, прескачаме дънери, заобикаляме ги, Манчи пъхти и лае по петите ни, дъждът се лее върху ни, а пътят се приближава все повече, докато в един момент рязко свива към реката и ние вече нямаме друг избор освен да го прекосим пред носа на коня и да се скрием в гъстата гора от другата страна, и виждам как Виола скача високо и излиза на пътя, без да спира да тича, а господин Прентис Младши взема завоя, едната му ръка е отпусната ниско и в нея той държи нещо, двамата с Виола се хвърляме през пътя, но конят ни връхлита и в този миг усещам как краката ми се заплитат в нещо, то бързо и силно стяга глезените ми и аз падам.
— Ааа! — викам и лицето ми се удря в калта и нападалите листа, раницата ме захлупва през главата и се изхлузва от мен, като почти ми измъква рамото от ставата, а Виола ме вижда да падам в мига, в който почти е прекосила пътя, и аз зървам как калта се разплисква около глезените й от усилието й да спре на място и крещя: „НЕ! БЯГАЙ! БЯГАЙ!“ и тя стисва очи и виждам как изражението на лицето й се променя, но само един Бог знае какво означава тази промяна, конят се спуска и към нея, но тя се обръща и изчезва сред дърветата, а Манчи се връща при мен и лае: „Тод! Тод!“ и ето, че ме хванаха, хванаха ме, хванаха ме.
Защото господин Прентис Младши е застанал над мен, диша тежко, възседнал грамадния си бял кон, пушката е насочена към мене, петлето е вдигнато. Знам какво стана. Той хвърли към краката ми въже със закачени на него тежести, то ме омота и ме събори, майсторско хвърляне, точно както ловецът поваля блатен елен. Лежа по корем в калта и няма мърдане, вързан съм като животно.
— Да знаеш само как ще се зарадва тате като те види — казва господин Прентис Младши, а конят нервничи и пристъпва напред-назад. Дъжд, чувам Шума му и Дали не е змия?
— Трябваше само да проверя дали за тебе не се носят някакви слухове по пътя напред — изсумтява господин Прентис Младши, — но ето те и тебе лично, от плът и кръв!