— М… ти! — викам и как мислите, дали казвам „м“, а?
Ръката ми не е пуснала ножа.
— Е, кво да ти кажа, направо се разтреперах от страх — вика той в отговор и намества пушката така, че сега очите ми гледат право в дулото. — Хвърли го.
Протягам ръка встрани и пускам ножа. Той плясва в калта, а аз оставам да лежа по корем.
— Малката ти госпожичка бързо те заряза, а? — казва той, скача от коня и го гали с една ръка по шията, за да го успокои. Манчи ръмжи срещу него, но господин Прентис Младши само му се смее. — Къде му е опашката на тоз?
Манчи скача с оголени зъби, но господин Прентис Младши е по-бърз и го изритва страшно с ботуша си право в муцуната. Манчи изквичава и се скрива в храстите.
— Приятелите те изоставят един по един, Тод — той прекрачва до мен. — Да ти е обеца на ухото. Псетата са си псета, а жените накрая също се оказват кучки, да знаеш.
— Млъквай — казвам аз и стискам зъби.
Шумът му прелива от възторг и фалшиво съчувствие.
— Горкичкият Тоди! Толкоз дни пътуваш с жена до себе си, ама тъй като те гледам, май още не си разбрал какво да правиш с нея, а?
— Спри да говориш за нея — изплювам. Лежа по корем и краката ми са вързани.
Но усещам, че мога да си свия коленете.
Шумът на господин Прентис Младши става още по-грозен, още по-висок, но лицето му е пусто, като чудовище в кошмарен сън.
— Да те светна, Тод — казва той тихо и кляка до главата ми. — Ей тъй се прави: държиш по-близо курвите, дето ти пускат, а останалите ги застрелваш в главата.
Навежда се още по-ниско. Виждам жалките косъмчета на горната му устна, не са потъмнели дори от дъжда, който се лее ли, лее. Той е само с две години по-голям от мен. Само с две години по-голям.
Змия? — мисли конят.
Бавно опирам длани на земята.
Притискам се малко по-надолу в калта.
— Като те вържа както трябва — продължава той и вече шепне, — ще ида да намеря твойта госпожичка, ще я проверя и после ще кажа тя от кои е.
В този момент аз скачам.
Отблъсвам се силно с ръце и с крака, хвърлям се напред и падам върху лицето на господин Прентис Младши. Челото ми го удря в носа, чувам хрущене и двамата падаме: той назад по гръб, а аз върху него. Удрям го силно поред и с двата си юмрука по лицето, докато още не се е съвзел от изненадата, а после забивам коляно в нежното място между краката му.
Той се сгърчва като смачкано насекомо и издава гърлен нисък гневен стон, аз се претъркулвам настрани върху ножа, ръката ми го сграбчва, срязвам въжето и скачам на крака, изритвам пушката настрани и започвам да танцувам пред муцуната на коня и да викам „Змия! Змия!“ и да махам с ръце, а номерът веднага сработва, конят се обръща и, цвилейки, препуска без ездача си назад по пътя под проливния дъжд.
Обръщам се и ФРАС! — господин Прентис Младши ме удря с юмрук право в основата на носа, но аз не падам и той вика: „Боклук малък…“, а аз замахвам широко към него с ръката, която държи ножа и го карам да отскочи, и пак замахвам, вода тече от очите ми — и дъжд, и сълзи от удара в носа — а той отстъпва от мене, търси с очи пушката, накуцва малко, после я вижда в калта и обръща цялото си тяло, и посяга да я грабне, а аз вече не мисля, хвърлям се и пак го събарям, той ме удря с лакът, но не може да ме смъкне от себе си, а Шумът ми вие и неговият Шум също вие.
Не знам дори как успявам, но сега той е под мене, легнал по гръб, а върхът на ножа е подпрян под брадичката му.
Двамата на секундата спираме да се борим, спираме да се движим.
— Защо ни преследвате? — изкрещявам в лицето му. — Защо ни преследвате?!
Той и глупавата му жалка голобрада усмивка.
Пак го изритвам с коляно между краката.
Той изстенва и ме заплюва в лицето, но върхът на ножа потъва леко напред и го порязва.
— Баща ми те иска — казва той най-накрая.
— Защо? — питам. — За какво сме му притрябвали?
— Вие ли? — очите му се разширяват. — Няма никакво ш… вие. Той иска тебе, Тод. Само тебе.
Не вярвам на ушите си.
— Какво? — питам. — Защо?
Но той не отговаря. Гледа в Шума ми. Гледа и търси.
— Ей! — виквам и го зашлевявам през лицето с опакото на ръката си. — Ей! Попитах те нещо!
Но усмивката му отново се върнала. Мътните да го вземат, не мога да повярвам, обаче усмивката му се е върнала.
— Знаеш ли какво казва баща ми в такива случаи, Тод Хюит? — главата му се повдига към мен. — Той казва, че един нож е толкова добър, колкото е добър онзи, който го владее.