— Млъквай — срязвам го.
— Ти си боец, не отричам — още се усмихва, а изпод брадичката му се стича струйка кръв, — но не си убиец.
— Млъквай! — викам, но вече знам, че той е видял в ума ми точно същите думи, изречени от Аарон.
— Да млъквам ли? — отвръща той. — И какво ще направиш, ако не млъкна? Ще ме убиеш ли?
— ЩЕ те убия! — викам. — Ще те УБИЯ!
Той облизва дъждовните капки от устните си и се засмива. Притиснал съм го към земята, ножът ми е подпрян в шията му, а той се смее.
— ПРЕСТАНИ! — изкрещявам и вдигам ножа.
Той продължава да се смее, а после ме поглежда в очите и казва…
Казва…
Казва следното…
— Искаш ли да ти разправя как пищяха Бен и Килиън и как ме молеха за милост, преди да ги гръмна между очите?
И Шумът ми засвистява и става аленочервен.
И стисвам ножа, за да го ударя.
И ще го убия.
Ще го убия.
И…
И…
И…
И точно когато ръката ми е вдигната най-високо…
В този момент, в който вече замахвам и ръката ми започва да се спуска…
В този момент, в който силата е моя и аз я контролирам, и мога да сторя каквото поискам…
Аз се поколебавам…
Отново…
Поколебавам се…
Само за секунда…
Проклет да съм…
Проклет да съм до края на дните…
Защото в тази секунда той ме изритва право нагоре, отхвърля ме, претъркулва се отгоре ми и притиска гърлото ми с лакът. Свивам се, давя се и само усещам как ръката му измъква ножа от дланта ми.
Толкова е лесно, все едно да вземеш бонбонче от бебче.
— А сега, Тод — казва той и се изправя над мене, — дай да ти покажа някои неща за владеенето на ножа.
24
Смъртта на безполезния убиец
Заслужавам си го. Всичко обърках. Заслужавам си го. Ако можех да си върна ножа, щях сам да се убия с него. Макар че вероятно и това няма да ми стиска да направя, защото съм страхливец.
— И ти си едно чудо, Тод Хюит — казва господин Прентис Младши и разглежда ножа ми в ръката си.
Аз съм коленичил в калта, ръката ми притиска гърлото, още се боря да си поема въздух.
— Беше спечелил схватката и после я проигра просто така — прокарва пръст по острието. — Голяма глупост, да ти кажа.
— Свършвай вече — измърморвам към калта.
— Кво викаш? — казва господин Прентис Младши, усмивката е на лицето му, а Шумът му ярко блести.
— Просто СВЪРШВАЙ! — изкрещявам му аз.
— О, няма да те убивам — отвръща той, а очите му святкат. — Тате никак няма да е доволен, ако го сторя.
Прекрачва до мен и опира ножа в лицето ми. Притиска върха в носа ми, така че трябва да дърпам глава все по-назад и по-назад.
— Но с един нож човек може да направи сума ти работи — казва той, — без да убива другия.
Вече не се озъртам, за да видя дали не мога да избягам по някакъв начин.
Гледам го право в очите, а неговите очи са будни и живи, и предвкусват победата, Шумът му е съшият, образи, картини: той във Фарбранч, той във фермата ни, той пред мене, а аз — коленичил в калта.
В моя Шум няма нищо, освен една грамадна яма, пълна със собствената ми глупост и безполезност, и омраза.
Прости ми, Бен.
Моля те, моля те, прости ми.
— Да си дойдем на думата — казва господин Прентис Младши. — Ти не си мъж, нали? — гласът му слиза ниско. — И никога няма да бъдеш.
Мръдва ножа и острието се плъзва по бузата ми.
Затварям очи.
И усещам как вълната на мълчанието ме залива изотзад.
Очите ми рязко се отварят.
— Я гледай ти! — вика господин Прентис Младши и гледа някъде над главата ми. Обърнат съм с гръб към гъстите гори от противоположната на реката страна на пътя и чувствам мълчанието на Виола, застанало пред дърветата, чувствам го толкова ясно, сякаш я виждам с очите си.
— Бягай! — викам, без да се обръщам. — Махай се от тук!
Тя не ми обръща внимание.
— Назад — казва гласът й на господин Прентис Младши. — Предупреждавам те.
— Предупреждаваш ли ме? — вика той и посочва гърдите си с ножа, а усмивката не слиза от лицето му.
После изведнъж целият подскача леко, защото нещо го удря в гърдите и остава забито там. Прилича на снопче жици, а на върха им има нещо, прилично на пластмасова крушка. Господин Прентис Младши пъха ножа под тях и се опитва да ги пререже, но те остават забити. Той вдига очи към Виола и се подсмихва: