Минава полунощ и аз ще стана мъж след двайсет и пет дни и милион години отгоре.
Защото ако бях убил Аарон, той нямаше да каже на Кмета Прентис къде ме е видял за последно.
Ако бях убил господин Прентис Младши във фермата, той нямаше да доведе хората на Кмета при Бен и Килиън и нямаше да доживее толкова, че да нарани Манчи така лошо.
Ако бях убиец, щях да остана да помогна на Бен и Килиън да се защитят.
Може би ако бях убиец, те двамата щяха да са живи сега.
Ако можех да върна времето и да направя тази сделка, щях да го сторя без да се замисля.
Ще стана убиец, каквото и да ми струва това.
Само гледайте.
Теренът става все по-пресечен, е все повече високи склонове, реката отново потъва надолу в някакъв каньон. Почиваме си малко под една скала и изяждаме последната храна, останала използваема след схватката с господин Прентис Младши.
Слагам Манчи в скута си.
— Какво хапче му даде?
— Мъничко парченце от човешко обезболяващо — отвръща тя. — Надявам се дозата да не е била твърде голяма.
Прокарвам ръка по козината му. Топъл е, спи, но поне е още жив.
— Тод… — почва Виола, но аз я прекъсвам.
— Искам да вървим, да не спираме докато можем — казвам, — знам, че трябва и да спим, но ти предлагам да вървим, докато не усетим, че не можем повече.
Тя помълчава минута и после казва:
— Добре.
След това вече не си говорим и изяждаме всичко в мълчание.
Дъждът не спира цяла нощ, а ние вървим. Няма по-неприятно нещо от това да вървиш в гора под дъжд, защото още милиард капки падат от милиард листа право върху тебе, реката реве и бучи, калта пляска под краката ни. От време на време чувам Шум в далечината, може би са разни горски създания, но никога не виждаме нищо обезпокоително, Шумът винаги изчезва, когато го доближим.
— Дали в тази гора живее нещо, което може да ни нападне? — пита Виола високо, за да надвика дъжда.
— Сума ти работи — казвам.
Посочвам Манчи в ръцете й.
— Той събуди ли се вече?
— Още не — отвръща тя с разтревожен глас. — Надявам се да не съм…
Разправям ви всичко това, за да разберете колко сме неподготвени, когато заобикаляме една скала и се озоваваме насред малък лагер.
Двамата спираме като заковани и за миг поглъщаме онова, което се разкрива пред очите ни.
Гори огън.
Над него виси прясно уловена риба и се пече.
Един човек се е навел над нисък камък и чисти люспите на друга риба.
Човекът вдига очи, когато ни чува да пристъпваме.
Нужен ми е пак само за миг, миг като онзи, в който разбрах, че Виола е момиче, без никога да съм виждал момиче през живота си, в секундата, която ми трябва да измъкна ножа, в същата секунда аз осъзнавам, че това пред нас не е човек.
Това е дивак.
25
Убиец
Светът спира да се върти.
Дъждът спира да вали, огънят спира да пламти, сърцето ми спира да бие.
Дивак.
Диваци вече няма.
Всичките са били избити през войната.
Диваци вече няма.
Но един жив дивак стои пред очите ми.
Висок и слаб, точно като по видеозаписите, с бяла кожа, с дълги пръсти и ръце, устата му е на средата на лицето, където една уста никога не бива да бъде, ушите му висят до долната челюст, очите му са по-черни от блатни камъни, на мястото на дрехите по тялото му растат лишеи и мъхове.
Чужд. От това по-чужд няма накъде.
Мътните го взели.
Чувствам се така, все едно някой е взел света, който познавам, и като непотребна хартия го е смачкал на топка и го е захвърлил.
— Тод? — обажда се Виола.
— Не мърдай — отвръщам.
Защото сред плисъка на дъжда аз чувам Шума на дивака.
Няма думи, само картини — очертанията са странни, цветовете са на погрешните места — картини: аз и Виола, застанали пред него с ужасени очи.
Картини: ножът в протегнатата ми ръка.
— Тод — казва Виола с леко предупреждение в гласа.
Защото Шумът на дивака не е само картини. Там има и чувства и те се надигат в жужаща мътилка.