Чувства на страх.
Аз чувствам неговия страх.
Хубаво.
Шумът ми става червен.
— Тод — обажда се пак Виола.
— Спри да повтаряш името ми — казвам.
Дивакът бавно се изправя от мястото си пред камъка, където чисти рибата. Направил си е лагер под една надвиснала скала, приклещена в склона на малък хълм. Мястото е сухо, виждам торби и постелка от мъх, навярно леглото му.
А на скалата е подпряно нещо дълго и лъскаво.
Виждам образа на това нещо в Шума на дивака.
Харпунът, с който той лови риба в реката.
— Недей — казвам му.
За секунда, но само за една-едничка секунда осъзнавам колко ясно го разбирам, колко добре виждам образа на самия него, нагазил с харпуна в реката, колко лесно се чете Шумът му, нищо, че в него има само картини.
Но тази секунда отминава и изчезва.
Защото вече го виждам как си мисли по какъв начин да скочи и да грабне харпуна.
— Тод? — казва Виола. — Пусни ножа.
Дивакът скача.
Аз скачам в същия момент.
(Само гледайте).
— Не! — чувам как изпищява Виола, но моят Шум реве така страшно, че писъкът й стига до мен тих като шепот.
Защото аз мисля, докато тичам през лагера, ножът е вдигнат и готов, тичам след дивака, цял сглобен от кльощави колене и лакти, препъващ се към харпуна, а аз мисля и изпращам към него целия си червен, червен Шум, пълен с образи, думи и чувства, пълен с всичко, което знам, с всичко, което става, пълен с всички случаи, в които трябваше да ударя с ножа, а се провалих, и всяка частичка от мен крещи…
Ще ти покажа кой е убиец!
Стигам до него преди той да стигне до харпуна и го блъсвам с рамо. Падаме върху мократа пръст с глухо тупване, ръцете и краката му ме обвиват отвсякъде, дълги, сякаш се боря с паяк и той ме удря по главата, но аз едва усещам ударите и разбирам, и разбирам, и разбирам…
И разбирам, че дивакът е по-слаб от мен.
— Тод, спри! — вика Виола.
Дивакът издрапва встрани, а аз го удрям в слепоочието с юмрук, а тялото му е толкова леко, че замахът ми го захвърля върху едни камъни наблизо, той се обръща, гледа ме, от устата му започва да излиза съскане, а от Шума му се леят паника и ужас.
— СПРИ! — пищи Виола. — Не виждаш ли колко е уплашен!
— Така и трябва, нека се плаши! — крясвам в отговор.
Защото нищо вече не може да спре Шума ми.
Пристъпвам към Дивака, той се мъчи да отпълзи назад, но аз го сграбчвам за дългия бял глезен и го извличам по камъните обратно върху пръстта, той издава един ужасен пронизителен звук, а аз приготвям ножа.
Виола трябва да е оставила Манчи някъде встрани, защото сега ме сграбчва за ръката и ме дърпа назад, за да не нараня дивака, а аз я блъсвам с цялото си тяло, за да я откъсна от себе си, но тя не ме пуска и двамата залитаме настрани от дивака, който се свива на кълбо до един камък и покрива лицето си с ръце.
— Пусни ме! — крещя.
— Моля те, Тод! — вика тя и ме тегли за ръката. — Спри, моля те!
Аз целият се извивам и със свободната си ръка избутвам Виола далеч и се обръщам към дивака, който лази по земята…
Лази към харпуна…
Пръстите му вече се допират до оръжието…
И моята омраза изригва в мен като вулкан и е ярко, ясно, пламнало червена…
И се хвърлям върху него…
И забивам ножа в гърдите му.
Той влиза в тялото му с хрущене, извърта се на една страна, защото удря кост, а дивакът изпищява с най-зловещия, най-страшния звук и тъмночервена кръв (червена, червена е, кръвта им е червена) плисва от раната, той протяга една дълга ръка и дращи по лицето ми, а аз замахвам и го намушквам втори път и от устата му излиза дълъг скърцащ дъх и клокочене, ръцете и краката му още се мятат край тялото, той ме гледа със своите черни, черни очи, а Шумът му е пълен с болка, и с изненада, и със страх…
И аз завъртам ножа в раната…
И той не умира, и той не умира, и той не умира…
И после умира със стон и треперене.
И Шумът му замлъква завинаги.
Аз започвам да се давя, издърпвам ножа и тръгвам с олюляване назад през калта.
Поглеждам ръцете си, поглеждам ножа в тях. Кръвта е навсякъде. Ножът е покрит с кръв, целият, и дръжката, кървави са дланите ми, кървави са двете ми ръце до лактите, дрехите ми отпред са в кръв, с кръв е опръскано лицето ми, аз я изтривам и тя се смесва със собствената ми кръв, която тече от една драскотина.