— Нож, Тод — лае той и целият е една тревога. — Гръб, Тод.
Пак идва и ме близва по лицето, това е неговият кучешки начин да ме накара да се почувствам по-добре. Цяла минута само дишам и се опитвам да не мърдам. Затварям очи и поемам дъх, без да обръщам внимание на протестите в дробовете ми, поемам, докато изглежда те се изпълват с въздух докрай.
Аз съм Тод Хюит, мисля, което е грешка, защото в този момент всичко се връща, стоварва се отгоре ми, влачи ме надолу, и кръвта на дивака, и лицето на Виола, която се бои от мен, и Аарон излиза от гората и я отвежда…
Започвам да плача, но болката от спазмите на хлиповете е толкова силна, че за минута оставам просто парализиран, а живият огън ближе ръцете и гърба ми и не мога да сторя нищо, освен да го претърпя.
Бавно, бавно, бавно започвам да измъквам едната си ръка изпод тялото си. Главата и гърбът ме болят така страшно, че за кратко губя съзнание, но пак се пробуждам и бавно, бавно, бавно посягам с освободената ръка назад и нагоре, пръстите ми пълзят сантиметър по сантиметър по мократа ми кална риза, после по мократа кална раница, която е още на гърба ми (не е за вярване), после още нагоре, докато я напипвам.
Дръжката на ножа. Забит е в гърба ми.
Но аз би трябвало да съм мъртъв.
Би трябвало да съм мъртъв.
Мъртъв ли съм?
— Не мъртъв, Тод — лае Манчи. — ’ница! ’ница!
Ножът е забит в мен, точно между лопатките на гърба ми, болката ми сочи точното място, но ударът е минал първо през раницата и нещо в раницата е спряло ножа и той не е влязъл целият в…
Книгата.
Книгата на мама.
Опипвам с пръсти, колкото мога по-бавно, но да, точно така, Аарон е вдигнал ръка и е забил ножа през раницата, ударил е книгата и тя е спряла острието да не проникне цялото в мен.
(Както проникна в дивака)
Затварям очи и се мъча да поема колкото мога повече въздух, което не е много, после го задържам в дробовете си, докато пръстите ми обвиват дръжката на ножа, после трябва пак да дишам и да чакам болката да се отлее, а после опитвам да дръпна, но това е най-тежкото нещо в целия свят и трябва пак да чакам и да дишам, и после пак дърпам, а болката в гърба ми израства и ме удря като куршум, и аз запищявам, защото не мога да се владея, но усещам как ножът излиза от тялото ми.
Боря се за въздух още минута и се мъча да не заплача заради болката, само държа ножа извън тялото си, още забит в раницата и книгата.
Манчи отново ме близва по лицето.
— Добро момче — казвам, макар че не знам защо го казвам.
Трябва ми цяла вечност, за да смъкна ремъците на раницата от раменете си и да я захвърля, кална и гадна със забития нож далеч настрани. Дори и не мога да си помисля да се изправя, сигурно пак съм припаднал, после се събуждам, защото Манчи отново ме ближе по лицето и се налага да отворя очи и да кашлям, докато пак поема дъх.
Лежа в калта и повече от всичко на света искам ножът на Аарон да ме беше пробол, искам да съм мъртъв като дивака, искам падането да свърши и да ударя дъното на черната яма, надолу, надолу, надолу, докато остане само мрак, надолу в нищото, където вече няма Тод, който да е виновен, който да обърква нещата, който да разочарова Бен, който да разочарова Виола, искам да падам безкрай в нищото и никога повече да не се тревожа.
Но Манчи е до мен и изблизва мислите ми настрани.
— Махай се — протягам ръка и го избутвам.
Аарон можеше да ме убие, можеше да ме довърши без никакво усилие.
Да забие ножа във врата ми, в окото ми, да ми пререже гърлото. Аз бях в ръцете му, за да ме убие, но той не ме уби. Сигурно отново е знаел много добре какво прави.
Сигурно.
Дали не ме оставил, за да ме намери Кметът? Защо е избързал толкова много пред армията? Как ни е настигнал толкова бързо, след като не яздеше кон като господин Прентис Младши? Откога ли ни е следял?
Колко дълго е дебнал, преди да излезе от храстите и да ми отнеме Виола?
Простенвам.
Ето защо ме е оставил жив. За да живея с мисълта, че той ми е отнел Виола. Така победата е негова, нали? Така ще ме накара да страдам. Да живея цял живот, а в Шума ми вечно да стои картината, в която Аарон излиза от гората и отвежда Виола.
През мен протича някаква непозната енергия, която ме кара да седна, пренебрегвайки болката, а после ме кара да се наведа напред и да дишам, докато приема мисълта, че трябва да се изправя на крака. Хриповете в гърдите и болката в гърба ме карат да кашлям, но аз скърцам със зъби и оживявам след пристъпа.