Защото трябва да я намеря.
— Виола — лае Манчи.
— Виола — казвам аз, скърцам със зъби още по-силно и опитвам да стана.
Но усилието е твърде голямо, болката прерязва краката ми и аз падам пак в калта и лежа там, и се боря да дишам, а умът ми е мътен и горещ, и в Шума си аз тичам, тичам, тичам към нищото, целят съм горещ и се потя, и тичам в Шума си, и чувам Бен зад дърветата и тичам към него, а той пее песента, пее приспивната песен, песента, която е за момчета, а не за мъже, но когато я чуя, сърцето ми се къса и тя е рано една сутрин, когато слънцето изгрява.
Идвам на себе си. Песента идва с мен.
Защото в песента се пее така:
Отварям очи.
Не ме предавай. Никога не ме оставяй.
Трябва да я намеря.
Трябва да я намеря.
Вдигам поглед. Слънцето е вече в небето, но нямам представа колко време е минало, откак Аарон отведе Виола. Той дойде някъде малко преди зазоряване. В момента е светло, но има облаци, така че може да е както късна утрин, така и ранен следобед. Може дори от тогава да са минали цели дни — това обаче е мисъл, която се мъча да избутам настрани. Затварям очи и се вслушвам напрегнато. Дъждът е спрял, така че вече не ми пречи, но единственият Шум, който чувам, е моят и на Манчи, долавям и лишеното от думи бъбрене на горските създания, които живеят живота си, а той няма нищо общо с мен.
Ни звук от Аарон. Ни следа от мълчанието на Виола.
Отварям очи и виждам раницата й.
Изпуснала я е, докато се е борила с Аарон, после той е отвел момичето, но раницата не е представлявала никакъв интерес и просто я е зарязал в калта, сякаш тя вече е ничия, сякаш няма никакво значение, че принадлежи на Виола.
Раницата, пълна с толкова много глупави и полезни неща.
Гърдите ми се свиват и се закашлям болезнено.
Не мога да стана, затова запълзявам напред, съскам от болката в гърба и в главата, но пълзя. Манчи не спира да лае тревожно „Тод, Тод“, а на мен ми отнема часове, отнема ми страшно много ш… време да стигна до раницата на Виола, после седя свит няколко минути, цял изгърбен от болката, преди да предприема каквото и да било. Когато отново мога да дишам, отварям раницата и започвам да ровя в нея, докато намирам кутията с пластирите. Останал е само един, но трябва да свърши работа. След това се заемам с продължителната задача по събличането на ризата, това става с още много почивки, още дишане, сантиметър по сантиметър, но най-после я смъквам от пламналия си гръб, изхлузвам я през пламналата си глава и виждам кръвта и калта по нея.
Намирам скалпела и срязвам пластира на две. Поставям едното парче на главата си, притискам го, докато залепне, после посягам пак бавно назад и слагам второто парче на гърба си. За секунда болката е непоносима, докато материалът на пластира, човешките клетки или каквото е там, пропълзява в раните и ги прибира. Стискам зъби през болката, после лекарството почва да действа и струя хладина потича в кръвта ми. Чакам го да подейства още известно време, после се изправям. Стъпвам на крака, но се олюлявам и трябва просто да постоя прав една минута.
След още минута правя крачка. После още една.
Но накъде трябва да тръгна?
Нямам представа къде я е отвел. Нямам представа колко време е минало. Той може би вече се е върнал при армията.
— Виола? — лае Манчи и плаче със скимтене.
— Не знам, приятелче — казвам. — Нека да помисля малко.
Лекарството от пластирите действа, но въпреки това не мога да се изправя докрай, обаче се мъча доколкото мога и се оглеждам наоколо. Тялото на дивака остава на ръба на периферното ми зрение и аз се извръщам, за да не го виждам.
О, не ме предавай. О, никога не ме оставяй.
Въздъхвам и вече знам какво трябва да направя.
— Няма как — казвам на Манчи. — Ще трябва да се върнем при армията.
— Тод? — плаче той.
— Няма как — повтарям и изваждам от главата си всички мисли, освен мисълта за движение напред.
Първо, обаче, ми трябва нова риза.
Гледам да се държа с гръб към дивака и се обръщам към моята раница.
Ножът е забит в плата й и в книгата вътре. Не ми се иска въобще да го пипам, а дори и в сегашното замаяно състояние не ми се ще да проверявам какво е останало от книгата, но се налага да измъкна острието, затова застъпвам раницата с крак и дърпам. След няколко опита ножът излиза и аз веднага го пускам на земята.