Гледам го как лежи на мокрия мъх. Все така е целият в кръв. Най-вече кръв от дивака, но върхът му е обагрен с моята кръв, която е прясна и бляскаво червена. Чудя се дали когато Аарон ме е намушкал, кръв от дивака не е проникнала в мен? Чудя се какви ли специални болести може да хване човек, ако в него влезе кръв от дивак?
Но нямам повече време за размишления.
Отварям раницата и измъквам книгата.
Цялата е пронизана от дупка с формата на острието на ножа, цялата, от край до край. Ножът е много остър, а Аарон сигурно е ударил много силно, защото книгата на практика не е пострадала. Страниците са прорязани чисто и гладко от първата до последната, ръбчетата на дупката върху корицата са обагрени с моята кръв и кръвта на дивака, но написаното вътре се чете.
Все още мога да го прочета или да помоля някой да ми го прочете.
Ако изобщо заслужавам да го чуя.
Прогонвам и тази мисъл и изваждам чиста риза. Закашлям се и дори с пластирите ме боли толкова силно, че трябва пак да изчакам пристъпът да отмине. Чувствам дробовете си като пълни с вода, сякаш в гърдите ми са зашити камъни от реката, но обличам ризата, събирам всички все още използваеми неща от раницата си, още някои дрехи, моят комплект за първа помощ, разни работи, които не са унищожени от схватката с господин Прентис Младши и от дъжда, и заедно с книгата на мама ги прехвърлям в раницата на Виола — ще взема нея, защото тя е с една широка каишка през гърдите, а в момента е изключено да нося на гърба си раница с ремъци.
Но основният въпрос си стои, сещате ли се?
Накъде да тръгна?
Ще се върна назад по пътя, по който дойдохме, за да пресрещна армията, ето това трябва да направя.
Ще се доближа до армията и все някак ще спася Виола, дори и ако трябва да разменя себе си за нея.
Но при армията не мога да отида невъоръжен, нали така?
Не, не мога да отида невъоръжен.
Поглеждам пак ножа: той лежи върху мъха като предмет без каквото и да било предназначение, като вещ от метал, която е напълно отделна от тялото на момчето, като нещо, което прехвърля цялата вина за делото си върху момчето, което го е държало.
Не искам да го докосвам. Не искам изобщо да се допирам до него. Никога повече. Но сега трябва да отида до него, трябва да почистя кръвта с малко мокри листа, трябва да го пъхна в канията на колана си отзад, коланът, който е още на кръста ми.
Трябва да направя всички тези неща. Нямам избор.
Дивакът се мярка на ръба на периферното ми зрение, но аз не го поглеждам, докато се занимавам с ножа.
— Хайде, Манчи — мятам раницата на Виола през рамо, колкото мога по-внимателно.
Не ме предавай. Никога не ме оставяй.
Време е да вървя.
— Ще я намерим — казвам.
Оставям лагера зад гърба си и се отправям към пътя. Най-добре да стигна до него и да поема в обратна посока колкото е възможно по-бързо, за да пресрещна армията. Ще ги чуя, когато наближат, ще се дръпна от пътя, ще се скрия и най-вероятно ще се опитам да проуча дали има някакъв начин да спася Виола.
А за да сторя това, може да се наложи да се срещна с армията очи в очи.
Промъквам се през храстите и чувам Манчи да лае:
— Тод?
Обръщам се, но се мъча да не гледам към лагера.
— Хайде, момче.
— Тод!
— Хайде, казах. Да не се разправяме.
— Насам, Тод — лае той и маха с чуканчето от опашката.
Извръщам се целият към него.
— Какво каза?
Носът му сочи точно в посока, точно противоположна на тази, в която аз съм поел.
— Насам — лае той. Търка с лапа пластира върху окото си, смъква го и примигва срещу ми с подут клепач.
— Как така „насам“? — питам, а гърдите ми са свити от предчувствие.
Той кима с глава и тъпче с предните лапи в посока, която не само ще ни отдалечи от пътя, но е и точно противоположна на местоположението на армията.
— Виола — лае той, върти се в кръг и пак гледа в своята посока.
— Надушваш ли я? — питам, а гърдите ми се повдигат нервно.
Той излайва с онзи лай, който значи „да“.
— Надушваш ли я?
— Насам, Тод!
— Не към пътя, така ли? — питам. — Не обратно към армията?
— Тод! — лае той, чувам как Шумът му се надига и става все по-развълнуван.
— Сигурен ли си? — питам пак. — Трябва си сигурен, Манчи. Напълно сигурен.