— Насам! — и той хуква през храстите към една успоредна на реката пътека, която ни отдалечава от армията.
И ни води право към Хейвън.
Не знам защо, но в този момент хуквам след него толкова бързо, колкото ми позволяват раните, но пък и на кого ли му пука защо, но в момента, в който го виждам да тича напред, си мисля: Доброто куче, проклетото добро куче.
27
Напред
— Насам, Тод — лае Манчи, докато заобикаляме още една полянка с надвиснала над нея скала.
Откакто тръгнахме от лагера на дивака, теренът става все по-пресечен и труден. От час-два насам гората е преминала в гористи хълмове и ние само се изкачваме и слизаме, пак се изкачваме и пак слизаме, и май повече се катерим, отколкото тичаме. Когато се изкача на върха на един хълм, виждам как пред мен се простират още и още хълмове, покрити с дървета, а някои са толкова стръмни, че трябва да ги заобикаляме, а не да се катерим по тях. Пътят и реката остават все вдясно от мен, внимавам да не ги изпускам от поглед, а те се вият змиевидно между хълмовете.
Дори и с помощта на пластирите, които ме държат на крака, всяка крачка е пробождане в гърба и в главата ми, от време на време се налага да спирам, а понякога и се мъча да повръщам на празен стомах.
Но вървим напред.
По-бързо, мисля си, върви по-бързо, Тод Хюит.
Аарон и Виола имат поне половин ден преднина пред нас, може би дори ден и половина, а аз не знам накъде са се запътили, не знам какво възнамерява да прави Аарон, когато стигнат там, така че просто вървим напред.
— Сигурен ли си? — все питам аз Манчи.
— Насам — все лае той.
Най-странното е, че в общи линии се придържаме към посоката, в който аз и Виола и без това щяхме да вървим, следваме реката, държим се встрани от пътя и напредваме на изток към Хейвън. Не знам защо Аарон е тръгнал натам, не знам защо е избързал толкова напред пред армията, но Манчи надушва и него, и Виола, така че просто ги следваме.
Около пладне все така продължаваме да вървим, изкачваме хълмове, слизаме от хълмове, все напред, сред дърветата, които обаче се променят: широколистните равнинни видове преминават в по-бодливи растения, високи и с източени, заострени корони. Тези дървета миришат различно, изпускат във въздуха тежък аромат, който усещам на езика си. Двамата с Манчи прескачаме сума ти ручеи и поточета, които се вливат в голямата река и я подхранват, от време на време спираме да напълня манерките с вода и после продължаваме напред.
Старая се да не мисля изобщо. Мъча се да държа ума си насочен напред, насочен към Виола, насочен към това да я намеря. Опитвам се да не мисля за това как изглеждаше лицето й, след като убих дивака. Опитвам се да не мисля за това, колко беше уплашена от мен, как отстъпваше, защото се боеше да не й направя нищо лошо. Опитвам се да не мисля колко ли е уплашена сега в ръцете на Аарон, как ли се е ужасила, когато той я отведе, а аз не можах да сторя нищо, за да му попреча.
Опитвам се да не мисля и за Шума на дивака, за страха му и за изненадата му, че го убих за това, че просто си ловеше риба, за това как, когато забих ножа в него, хрущенето от костта пробяга нагоре по ръката ми, за това колко тъмночервена беше кръвта му, която ме обля, сякаш от дивака блъвна кошмарното удивление на смъртта и как то влезе в моя Шум, когато той умираше, когато той умираше, когато той умираше, когато той…
Не искам да мисля за това.
Напред, напред.
Следобедът преваля в привечер, гората и хълмовете сякаш нямат край и тогава изниква нов проблем.
— Храна, Тод?
— Никаква храна не ни остана — отвръщам, докато се пързаляме надолу по калта на един склон. — И аз съм много гладен, но нямам нищо за ядене.
— Храна?
Не знам колко време е минало от последния път, когато ядох, не помня кога за последно спах както трябва, като не броя припадъците, щото да си припаднал не е същото като да си заспал.
Изгубих също нишката на това колко дни още ми остават, докато стана мъж, но да ви кажа право, никога преди не съм се чувствал толкова далеч от мъжествеността.
— Катерица! — излайва рязко Манчи и се втурва към дънерите на няколко бодливи ели наблизо. Не виждам катерицата, но чувам СмОТАно кУчЕ и „Катерица!“, и смОтанО-смОтанО-СмОТАнО-…, което рязко прекъсва.
Манчи изскача от дърветата, а лъскавата катерица виси от муцуната му, по-голяма и по-тъмнокафява от онези в блатото. Той я пуска в краката ми, гнусна кървава маса, и аз на мига преставам да чувствам всякакъв глад.