Посягам зад гърба си, за да извадя ножа.
Ръката ми е преполовила движението, когато усещам болката между лопатките си.
Спирам. Преглъщам.
(Дивакът и болката, и изненадата)
Поглеждам във водата и виждам отражението си, косата ми е оплетена като свраче гнездо, на слепоочието имам пластир, мръсен като пачавра.
А ръката ми посяга към ножа.
(Червена кръв и страх, и страх, и страх)
Ръката ми спира.
Дърпам я далеч от канията.
Изправям се.
— Хайде, Манчи — казвам. Не поглеждам към костенурката, мъча се да не слушам Шума й. Манчи лае срещу нея известно време, но аз вече съм прекосил потока и той бърза с мен и продължаваме напред, напред, напред.
Не мога да ловувам.
Не мога и да се приближавам до селищата.
Ако не намеря Аарон и Виола скоро, ще умра от глад, ако кашлицата не ме довърши и по-рано.
— Страхотно — казвам си, но нищо не мога да направя, освен да вървя напред, колкото мога по-бързо.
Не бързаш достатъчно, Тод. Движи се, измет безполезна.
Сутринта преминава в ново пладне, то се оттича в нов следобед. Гълтам още таблетки, продължаваме напред, без храна, без почивка, само напред, напред, напред. Пътеката отново се спуска надолу, което си е направо благословия. Следата на Аарон се доближава до пътя, но аз се чувствам толкова зле, че дори не вдигам глава, когато дочувам Шум от време на време в далечината.
Шумът не е неговият, а мълчанието не е нейното, така че защо да си правя труд?
Следобедът преминава в нова вечер и вече почти сме стигнали най-ниската точка на спускането, когато аз падам.
Краката ми някак си се изплъзват изпод мен, не съм достатъчно бърз, за да запазя равновесие и падам, и продължавам да падам, хлъзвам се по склона, удрям се в храстите, търкалям се все по-бързо, гърбът ми сякаш се разкъсва, посягам да се хвана за нещо, но ръцете ми се движат много бавно, не мога да се задържа и се търкалям, търкалям, търкалям, после се удрям в бабуна, премятам се и падам на раменете си, болката ме пронизва, изкрещявам силно, но не спирам да се търкалям, докато най-после стигам едни гъсти храсталаци в най-ниското, блъсвам се в тях с глух удар.
— Тод! Тод! Тод! — чувам Манчи, който тича след мене, но всичко, което мога да правя, е да издържам болката, и съм страшно уморен, и слузта не ми дава да дишам, и гладът свива стомаха ми, и храстите са ме изподрали, и мисля, че бих заплакал, ако ми бяха останали някакви сили за това.
— Тод? — лае Манчи и обикаля в кръг около мен, мъчи се да се провре през храстите.
— Дай ми една минута — казвам и се повдигам леко. После се навеждам напред и падам по лице.
Ставай, мисля, ставай, боклук мръсен, СТАВАЙ!
— Гладен, Тод — лае Манчи, иска да каже, че аз съм гладен. — Яж. Яж, Тод.
Опирам длани в земята и се надигам, кашлям тежко и изплювам слуз пред себе си. Заставам на колене.
— Храна, Тод.
— Знам — казвам. — Знам.
Така ми се вие свят, че се навеждам пак и опирам чело о земята.
— Само секунда — шепна в нападалите гнили листа, — една секунда само.
И пропадам в мрака.
Не знам колко дълго съм бил там, но се будя, защото Манчи лае:
— Хора! — лае той. — Хора! Тод, Тод, Тод! Хора!
Отварям очи.
— Какви хора? — питам.
— Насам — лае. — Хора. Храна, Тод. Храна!
Дишам късо и плитко, кашлям без да спирам, тялото ми тежи деветдесет милиона килограма, но пропълзявам до края на храстите. Повдигам се и поглеждам.
Аз съм в канавката край пътя.
Напред вляво са се наредили каруци, цял керван, теглят ги волове и коне, много са, началото им не се вижда, защото е скрито зад завоя.
— Помощ — казвам, но гласът ми е само шепот и никой не може да ме чуе.
Ставай.
— Помощ — повиквам отново, но пак го казвам само на себе си.
Ставай.
Край. Нямам повече сили. Не мога да мръдна. Край.
Ставай.
Край.
Последната каруца изчезва зад завоя и край.
… отказвай.
Отпускам глава долу точно на пътя, чакълчетата се забиват в бузата ми. Треперя силно, претъркулвам се малко на една страна и се свивам в себе си, придърпвам колене към гърдите си, затварям очи и не успях, не успях и моля, недей, мракът просто да ме вземе, моля, моля, моля…
— Ти ли си туй, бе, Бен?