Отварям очи.
Уилф.
28
Миризма на корени
— Добре ли си, Бен? — пита той и пъхва ръка под мишницата ми, за да ми помогне да се изправя, но дори и така аз не мога да стана, само едва-едва повдигам глава и усещам другата му ръка под другата си мишница. Това, обаче, също не помага и Уилф прави друго: вдига ме на рамото си. Гледам надолу към задната част на краката му, а той ме отнася до каруцата.
— Кой е това, Уилф? — пита един женски глас.
— Бен — отвръща Уилф. — Не е добре.
Усещам как ме слага да легна отзад в каруцата. Тя е натоварена с вързопи и сандъци, покрити с кожи, с мебели и големи кошници, всичко е нахвърляно едно върху друго и прелива навън.
— Късно е вече — казвам. — Всичко свърши.
Жената слиза от пейката отпред и заобикаля каруцата, за да ме огледа. Пълна е, с избеляла и износена рокля, рошава коса и бръчици в ъгълчетата на очите, а гласът й е ПИСКЛИВ и приказва бързо, сякаш тича мишле:
— Какво е свършило, малкия?
— Няма я — чувствам как брадичката ми трепери и гърлото ми се свива на буца. — Изгубих я.
Усещам една хладна длан на челото си, допирът е толкова приятен, че се надигам, за да се притисна до нея. Жената дърпа ръката си и казва на Уилф:
— Треска.
— А така — отвръща Уилф.
— Най-добре да му направя едно компресче — добавя жената и ми се струва, че се запътва към канавката, но сигурно бълнувам, защото тя няма какво да прави там.
— Къде е Хилди, Бен? — пита Уилф, взира се напрегнато в мен и се мъчи да срещне погледа ми. Очите ми са толкова възпалени и пълни със сълзи, че виждам всичко размазано.
— Тя не се казва Хилди — отвръщам.
— Знам — казва Уилф, — ама аз тъй ще й викам.
— Няма я — отвръщам и очите ми пак се пълнят. Главата ми се отпуска на гърдите. Усещам как Уилф слага длан на рамото ми и го стисва окуражително.
— Тод? — Манчи лае отстрани, не е сигурен какво става и не смее да се приближи.
— Аз не се казвам Бен — казвам на Уилф, без да го поглеждам в очите.
— Знам — повтаря Уилф, — ама ние тъй ще ти викаме.
Вдигам поглед. Лицето и Шумът му са пусти, както си ги спомнях, но от мене запомнете, че да знаеш мислите на един човек, не означава, че го познаваш.
Уилф не казва нищо повече и се връща отпред на каруцата. Жената пък идва при мен, а в ръце носи парцал, който смърди отвратително. Мирише на корени и кал, и гадни билки, но аз съм така уморен, че я оставям да завърже парцала на челото ми върху пластира, който продължава да стои залепен отстрани на главата ми.
— Туй ще спре треската — казва тя и сяда в каруцата до мен. Двамата залитаме леко, когато Уилф плясва воловете с поводите. Очите на жената са широко отворени и се взират в моите, сякаш търсят разни интересни новини.
— И ти ли бягаш от армията?
Мълчанието й до мен така ми напомня за Виола, че трябва да се насиля, за да не се облегна на рамото й.
— Нещо такова — отвръщам.
— Вие сте, дето сте разправили на Уилф за армията, нали? — продължава тя. — Ти и едно момиче сте разправили на Уилф за армията и сме му рекли да предупреди хората, да предупреди хората, че трябва да бягат, нали тъй?
Поглеждам я, по лицето ми се стича смрадлива кафява вода, извръщам се, за да погледна и Уилф, който кара каруцата. Той чува, че го поглеждам.
— Е, послушаха Уилф — казва.
Хвърлям поглед край рамото му напред по пътя. Вземаме още един завой и аз чувам отдясно плисъка на реката като глас на стар приятел, като глас на стар враг, виждам редица от каруци, която се простира чак до следващия завой, всичките са пълни с лични вещи, точно като каруцата на Уилф, в тях се возят всякакви хора, уловили се за някой сандък, за да не паднат.
Керван. Уилф кара последната каруца от голям керван. Мъже и жени, струва ми се, че има и деца, макар че не виждам много добре през вонята на нещото, дето е вързано на челото ми, Шумът и мълчанието им се носят на вълни нагоре и надолу, сливат се в един грамаден ропот със собствена воля.
Армия чувам често, армия и армия, и армия.
И прокълнатият град.
— Брокли фолс? — питам.
— И Бар Виста — отвръща жената, като кима често-често с глава. — И още други. Слуховете тръгнаха нагоре по реката, нагоре по пътя. Армията от прокълнатия град наближава ли, наближава, колкото по-насам идва, толкова по-голяма става, мъжете хващат оръжието и се присъединяват към нея.