И също ревна.
Как не се досетих сам, укори се Маса. Та това е професионален доробо[13] , който работи по влаковете. Каза, че уж пътува за първи път, а иначе знаеше всичко за грабежите по пътя. Приказваше, че гладува, а хапваше бял хляб с кюфте.
Но всичко това нямаше абсолютно никакво значение.
- Какво щастие! - изхлипа Маса, бършейки сълзите си и прибирайки парчето сланина обратно в джоба. - Господарю, вие не сте идиот!
Сега плачеше половината купе - и щастливата лежа, и „невинната госпожица", и крадецът, и Маса. Прочувствено сумтеше и попчето, като все се канеше да каже нещо, но никой не го поглеждаше.
- Благодаря за ласкавото мнение - промърмори Ераст Петрович. - Иглите се намериха, но не стана по-тихо. Този сън взе да ми втръсва. Дано следващият бъде по-добър...
С тези думи той затвори очи, отпусна се и задиша сънно - но не така, както преди, едва доловимо, а дълбоко и равномерно.
- Ето, вие се съмнявахте - най-накрая успя да надвика шума отчето, - а аз ви казах: във времена на много ужаси има и много чудеса. Човек трябва само да знае на кого и за какво да се моли. За облекчаване на душевноскръбните - само на Застъпницата. Ще продължите ли още да маловерствате, сине мой?
ЧЕРНАТА ИСТИНА
Ку ареба раку ари
Господарят спа ужасно дълго - три денонощия и половина, и те се сториха на Маса по-мъчителни от изминалите три и половина години. Защото най-страшният от слоевете на дзигоку[14] не е огненият и не е леденият, а онзи, където след смъртта си се озовават предателите: там всеки ден започва с надежда и завършва с нейния крах. Маса още не бе предавал никого, но тази мъка се стовари върху него с пълна сила. Ту клепачите на спящия започваха да потреперват - и не се отваряха, ту изведнъж се размърдваха бледите устни - и не изричаха нищо, ту по бялото лице преминаваше лека тръпка - изчезваше, подобно на измамни вълнички по водата в пълно безветрие.
Безсъзнанието бе започнало да прилича на дълбок сън, но все пак това бе безсъзнание. Кога ще се събуди спящият и ще се събуди ли изобщо, не знаеше дори Кири-сенсей. „Не провокирайте пробуждане, просто бъдете до него и чакайте - каза той. И с въздишка добави: - За съжаление, аз не мога да чакам с вас. Утре заминавам. Повече нямам сили да стоя в тази лудница, завладяна от пациентите в отделението за буйно луди". И напусна болната страна Русия, подобно на китаеца Чан.
След като достави господаря до вкъщи, в Москва, японецът се настрои да чака толкова време, колкото е необходимо. В момента, когато спящият се събудеше, той не биваше да се озове сам.
За да не се отлъчва ни за минута, Маса си приготви оризови топки, бутилка разредена водка и дори нощно гърне, но не можеше нито да яде, нито да пие, а още по-малко да ходи по нужда - толкова се вълнуваше.
Не яде, не пи, не спа, и какво? На третата нощ духът не се справи с безсрамната плът-карада[15] и тя го подведе, като неусетно го завлече в тежък, непробуден сън.
Маса се събуди от бутане по коляното. Замига, примижа. Стаята бе залята от пролетното слънце.
Прегракнал глас каза:
- Ей, да не си болен? Изглеждаш ужасно. С няколко години по-стар.
Господарят примижаваше, търкаше отпаднало клепачи.
- Ах, прощавай! - каза той. - Нали си ранен! .. .Но щом можеш да седиш, значи си по-добре, нали?
- По-добре съм. Доста по-добре - прошепна Маса, като притисна здраво длан до гърдите си, та сърцето му да не изскочи навън.
Той не крещеше, а шепнеше, защото Кири-сенсей бе забранил да се травмира психиката на пробудилия се с бурни прояви на чувства и му каза да се държи така, сякаш става дума за най-обикновено пробуждане. „Излъчвайте повече оптимизъм, не казвайте на болния нищо тъжно, напътстваше го професорът. Иначе защитната реакция на мозъка може да го хвърли в нова блокада".
- А аз май съм се разболял. Тялото ми сякаш не е моето. Едва си движа ръцете. И зрението нещо... - Ераст Петрович опита да се надигне от възглавницата - не стана. -Сънувах ужасно странни сънища. Последният направо си беше идиотски. Сякаш двамата с теб пътуваме в едно купе, където е пълно с хора, натъпкани като сельодка в бъчва, а после... Няма значение, глупости.
Фандорин през цялото време присвиваше очи.
- Ние сме вкъщи? Не сме в Баку? Как е възможно? Чакай малко.,. - той се навъси. Бавно опипа тила си. - В един черен, черен град... Та нали по мен стреляха. Ударът. Помня го. Значи не съм спал, бил съм в безсъзнание, така ли? И дълго ли съм бил така? Какво се случи през това време?