Дявол знае кое му подейства повече - логиката на Романов или погледът на дъщерята, но Зуев махна с ръка и само измърмори:
- Вие си знаете, ако стане нещо - ваша ще е вината... Отиде да изпрати лекаря. А Назаров се оживи, повдигна глава и заговори много бързо - явно беше от наркотика.
- Ех, не взривихме бронирания влак! Мишка напразно загина! Всичко направихме, както беше написано, ама явно по-къс фитил сме заложили, гръмна по-рано!
Той присви очи и погледна Романов, който стоеше с гръб към прозореца и затова не го виждаше добре.
- Ти, другарю, защо не сваляш тази кърпа? Гласът ти май ми звучи познато.
- Не бива да си показвам лицето.
Назаров щеше да познае капитана от контраразузнаването, а от това нямаше нужда. Освен това Алексей направи гласа си да звучи по-ниско:
- Ти от организацията на Заенко ли си?
- Първо кажи вие кои сте - настръхна раненият.
- Нелегална група на РВС[87]
. Аз съм Алексей, а това е другарката Надежда. Та ти със
Заенко ли си?
Онзи кимна.
- Трябва да се срещна с него. Стига сме воювали поотделно. Ето, вие сте знаели кога и къде да причакате бронирания влак, но сте се объркали със заряда, а пък ние имаме добър бомбаджия. Заедно ще бъдем двойно по-силни.
Назаров мълчеше, не биваше да го пришпорва. Нека помисли.
- Ще можете ли да ме отведете там, където ви кажа? Все едно, не мога да остана тук. А и старецът се кара, чух аз.
- Ще те закараме. Само да стигнеш до файтона. Пак ще се направиш на пиян. Наистина ще ти дам водка. Лекарят каза, ако те боли, да ти сипем една чашка. Той после също ще дойде където трябва.
- Ние си имаме свой лекар. А водката е хубаво нещо - усмихна се Назаров. - Но по-добре две ми сипи.
За срещата със Заенко обаче не каза нищо.
Вечерта, щом се стъмни, Романов мина отново. Едва се измъкна от службата - такава паника бе вдигнало нападението на нелегалните срещу колата на контраразузнаването. Алексей лично ръководи претърсването на района, където бяха открили изоставения „Форд" и се погрижи да не пипат читалнята.
Двамата се качиха на файтона. Вместо кърпа Романов си превърза бузата с бинт, вдигна яката, нахлупи козирката на каскета, но Назаров не го поглеждаше кой знае колко, а пък и вече беше тъмно.
Стигнаха чак зад Холодногорското гробище, в квартала на работническите бараки.
- Тук ще слезем - каза Назаров на кочияша.
Но след това вървяха дълго и постоянно свиваха. Раненият два пъти моли да починат.
На третия път спря направо посред пущинака.
- Край. Нататък ще продължа сам. Сбогом, другарю.
- А какво реши за Заенко?
Лицето на Назаров не се виждаше в тъмното, само очите му блестяха.
- Старецът имаше телефон. Какъв му е номерът?
Алексей му го каза.
- Очаквайте вест. От Терентий.
И с усилие закуцука нататък. А Романов продължи мисления спор със Зуев. Лесно ли се намираха такива хора като Терентий Назаров? За какво тогава беше всичко това?
На следващия ден вечерта в службата Алексей бе повикан на телефона.
- Господин капитан, от Търговската читалня ви безпокоя - чу той сух момичешки глас. -Има доставка за вас, книга на Шлихтер.
Това бе условният сигнал.
- Отлично, госпожице. Сега ще мина - и поясни на Козловски. - Намериха ми пособие за съставяне на произволни шифри. Отдавна го чакам. Нали ти казах, че смятам да променя цялата ни система на кодиране, сегашната е остаряла.
Князът каза „аха", без да се откъсва от оперативната сводка. През нощта още му предстоеше да ходи при командващия - да пие коняк и да докладва за хода на разследването по двата взрива. Първото не помръдваше, второто съвсем се прекъсна и Козловски беше мрачен.
- Татко го няма - каза развълнувана Надя. - Сама съм. Обадиха се. Непознат глас. Каза: „От името на Терентий поклон за Алексей. Терентий се разболя, моли да го навести. В полунощ, до помпената станция, в Карловската градина". Записала съм го дума по дума.
В полунощ Карловската градина е празна и тиха. Добро място, предпазливи са. Всеки човек се чува отдалеч. Сега е девет и половина.
- Аз се прибирам да се преоблека в цивилни дрехи. Няма да ходя с мундира, я. Ще вземат да ме гръмнат от уплаха.
- Почакайте. Трябва да говоря с вас. Отдавна искам, но ту татко е наоколо, ту няма време... - Няда решително се намръщи, но челото й бе прекалено гладко и не се бръчкаше убедително. - Никога повече не ме целувайте. Никога!
Обърса сърдита сълза.
- Добре - много сериозно отговори Алексей. - Няма да го правя никога повече. Имате думата ми.
- И не питате защо?
- А защо да питам? И така е ясно. На вас това не ви харесва. Доказахте, че не сте момиче, а боен другар. Така и ще се отнасям към вас.