За негово учудване Надя още повече се разсърди.
- Нищо не ви е ясно! Харесва ми. Много ми харесва! Влюбена съм във вас като последната глупачка и еснафка! - сега вече го гледаше едва ли не с омраза. - Трябва да се мисли за важното, за най-важното, за великото, а аз като глупачка денем и нощем: какво имаше предвид, когато каза това или онова, защо ме погледна така или защо не ме погледна... Вчера седнах пред огледалото и не забелязах как съм седяла там половин час. А трябваше да работя с шифрованото послание... Целунахте ме по дланта – сякаш ток ме удари. Целунахте ме по бузата - тя след това горя цяло денонощие. Това е непоносимо, срамно е! Моля ви, не ме мъчете!
В този миг Романов направи онова, което ужасно му се искаше: притисна девойката до себе си и започна да целува мокрото й солено лице.
- Нали ви помолих... Аз съвсем не заради това... Сега ще умра...
И така се разтрепери, че той се уплаши и отпусна прегръдката си. После също взе да трепери и нещо остро го бодна в гърдите.
Алексей се хвана за сърцето.
- Какво?! Какво ви е?! - извика Надя. - Лошо ли ви е?! Олеле, очите ви са мокри...
- Не знам... - ломотеше Романов. - Мислех, че вече никога. ..
Мислеше си, че това повече няма да му се случи. Че никога вече нещо в гърдите му няма да се свие и светът също няма да се свие до размерите на женско лице. Мислеше, че са го убили там, през седемнадесета, в проклетата траншея, че Алексей Романов е погребан на мъртвото поле, а по земята обикаля призрак, който само се нарича с неговото име.
- Аз... такова... трябва да се преоблека – промърмори той, опирайки се на стената.
Надежда също безсилно се отпусна на стола, изгубила сили.
- Да, да. Вие вървете. А аз ще поседя. Нещо краката... Това е ужасно.
И след това, вече на път към важната среща, Алексей сякаш все още не беше на себе си. Мислеше не за това, за което трябваше.
За това, че душата е като водата. Щом настане студ -става студена и твърда като камък. Струва ти се, че е завинаги, че зимата никога няма да свърши. Но идва пролетта и камъкът започва да се топи и да капе, разтича се във влага, която започва да се нагрява от лъчите на горещото слънце. Надя е права, ужасно е. Защото е война и на война всички сили трябва да отиват за войната, иначе няма да победиш.
Именно така бе живял до този момент и само благодарение на това бе оцелял. Макар всъщност за него да не беше важно дали ще оцелее или няма да оцелее. Смъртта на един призрак - не е голяма загуба. Но сега ще му се прииска да живее. Вече му се прииска. Това значи, че ще започне да се страхува, не само за себе си, но и за Надежда. Какво име само... опасно. Романов сякаш го чу по нов начин и потрепери.
Покрай хаотичните, тревожни мисли Алексей не гледаше настрани и дори не забеляза как е минал реката, железопътните линии (наблизо се намираше Южната гара), как се изкачи по алеята към ниската, масивна водонапорна кула.
От стената се отдели някаква фигура. Пръстите в джоба му стиснаха дръжката на револвера, но Романов разпозна по силуета, че това е жена, че ръцете й са отпуснати и в тях няма оръжие.
Романтична среща с прекрасна непозната, каза си Романов. Вече не се терзаеше от възвишени страдания, включиха се професионалните навици: слухът,нощното зрение, усетът.
Така, има ли тук още някой?
Отляво в храстите май няма никого, отдясно също. А в черната сянка отдясно на кулата сякаш се забелязва някакво движение.
- Аз съм, Алексей! - каза той високо. - Терентий ли ви праща?
Жената напевно отговори:
- Стане. Лъце ето така.
Показа: да разтвори ръце встрани.
Китайка? Оригинално. Макар че... да, беше чувал, че Заенко в ЧК имал някакъв китайски взвод, който изпълнявал присъдите.
Романов спря и застана в поза „кръст".
Жената се приближи. Наистина беше китайка. Лицето й не се виждаше добре, но очите бяха дръпнати. Крехка, стигаше до гърдите на Алексей.
Много ловко, подобно на опитен оперативен работник, жената претърси Алексей, като при това измъкна не само нагана, но и браунинга изпод мишницата му (онзи същият, за който бе молила Надя и не го получи).
- Охо, еротичен масаж! - пошегува се Алексей, когато леката ръка го опипа отдолу.
Дребосъчката се обърна към кулата и полуизрече, полупропя:
- Зае, моя пловелявала.
Аха, „Зайо" все пак е тук, успокои се Романов. Настроението му веднага се подобри, макар че цялата тази оперетка го дразнеше, разбира се. Синът на микадо Нанки-Пу и красавицата Ям-Ям в града Титпу[88] .
88
Героят има предвид комичната опера „Микадо " (1895) на композитора Лотър Съливан и либретиста Уилям Гилбърт. -