Най-накрая все някак се окопити и с бърза крачка стигна до „гримьорната" - така на професионален жаргон се наричаше тайното място, където се променяше облика. За тази цел Романов имаше една дъсчена барака - в затънтен двор недалеч от хотела. Там Алексей отново се превърна в храбър офицер, а цивилните дрехи скри под купчина дърва.
На влизане в невзрачното фоайе на неговия непредставителен хотел „Швейцария" той мрачно си помисли, че е провалил делото. Исках да уредя отношенията с другите, а само ги развалих. Гадна нощ се оказа. Я да си легна да спя, утрото е по-мъдро от вечерта.
Нощта обаче още не беше свършила.
Насреща му от стола скочи един ефрейтор - свой, от контраразузнаването.
- Ваше благородие, вас чакам! - извика той, като от вълнение забрави да козирува. -Убиха господин полковника!
- Какво?! - ахна Романов. - Кога? Къде?
- Край квартирата му, до входа. С куршум в тила. Няма и час. Аз веднага хукнах при вас, а вас ви нямаше...
Ах, Лавър, Лавър...
Романов изскърца със зъби. Кретени, шибани кретени!
Смятаха да „изтръгнат жилото" - и го изтръгнаха. Незабавно. Излиза така, че е погубил другаря си...
За втори път тази нощ му се насълзиха очите.
А преди - дори не си спомняше кога за последен път беше плакал. Поразтопило се е сърцето, отслабнало е.
Занимателна антропология
Излизаше, че в този свой едем тя, без да усеща, все пак се беше затъжила за големия свят. Беше шумен, мръсен, некрасив, но Мона с удоволствие вдишваше миризмата на бензин и дори на конска тор.
Ераст, разбира се, дълго не се съгласяваше. Пенявеше се, спореше, заплашваше незабавно да доведе професор Либкинд, но в крайна сметка капитулира. Мона знаеше какви доводи въздействат на мъжа й.
- За детето е най-лошо, когато аз се притеснявам. Именно затова докторът ми нареди да не излизам от вкъщи - каза тя. - Но седейки тук без да имам какво да правя, аз само ще се побърквам от тревога. Как не разбираш, че трябва да съм заета с нещо? Ще ме радва и успокоява фактът, че съм ти полезна. Освен това, какво натоварване е това - малко пътуване в удобна кола и мирни женски разговори?
Най-накрая се разбраха.
Ераст ще се захване с източниците на изтичане на информация (Мона се надяваше, че това не е много опасно), Маса ще поеме по-рискованата задача - ще тръгне по следите на червените нелегални, а бъдещата майка ще се опита да изясни дали някой от приюта не се е разприказвал за времето на визитата на главнокомандващия в сиропиталището.
На следващия ден след този труден разговор Фандорин замина за Таганрог - реши да започне от щаба на главнокомандващия. Маса просто изчезна на сутринта. А Мона закуси с наслада в ресторанта, смени долари на рецепцията, влезе в съседния „Пасаж" и без да бърза, избра подходящ тоалет: черна рокля, черно палто, черна широкопола шапка, но все пак не се сдържа и купи чудни високи обувки със сребърни катарами. Банкнотите бяха смешни, с черно-оранжева лентичка и Цар-Камбана - наричаха се „колокольчики[90].
Преоблече се и много се хареса в елегантния траурен тоалет. Жалко, че в магазина не се намери воалетка, макар че това може би щеше да е прекалено. Обади се на портиера да подготвят автомобила. И тръгна.
Но в Калединския приют оживлението й на мига се изпари. Мона си поплака пред таблото със снимките на загиналите. Съжали, че не е взела цветя.
След това се разрева още повече: край нея мина възпитателка с група деца в сини униформи, ушичките на половината бяха превързани с бинтове - последствия от контузия. Останалите бяха постъпили съвсем наскоро. Бащите ежедневно загиваха на фронта, в тила майките умираха, покосени от тиф, така че потокът от осиротели деца на офицери бе постоянен. Ако командването на Бялата армия се грижеше по същия начин за семействата на редовите войници, току-виж и гражданската война щеше вече да е свършила, помисли Мона.
В приемното тя попита как да се види с новата началничка. Отговориха й, че госпожа Макарова има час, трябвало да изчака.
Мона седна пред кабинета със стъклена стена и когато вътре влезе високата, строга дама, не я последва веднага. Преди разговора трябваше да определи що за човек е тази Макарова.
За тази цел Мона си имаше Метод. Всеки път, преди да прави портрет, тя дълго гледаше човека, за да вникне в същността му, да усети вътрешната му вибрация - да се слее с него. Ключът към това е прост: трябва искрено да обикнеш обекта, а затова трябва да се напъхаш в кожата му, да погледнеш света с неговите очи. Само когато успяваше да го стори, портретът ставаше жив. Най-добре щеше да е да опипа лицето, но в случая с госпожа Макарова това, уви, беше невъзможно, затова се наложи да се съсредоточи върху наблюдението.