- Да. Единият имаше перчем, а другият беше риж, с мустаци. Защо питате?
Мона сложи ръка на гърдите си, изкриви лице.
- Нещо ми прилоша. Извинете. Май се урочасах, като казах, че се чувствам добре...
Повече нямаше смисъл да остава тук. Беше научила всичко, което й бе необходимо.
След ден Мона посрещна благородния мъж, който се върна от Таганрог с празни ръце, макар да твърдеше, че това е „съкращаване на броя на версиите". В обкръжението на негово високопревъзходителство подробното разписание на визитата е знаел само старшият адютант полковник Шрьодер. Той се кълнял, че не е казвал на нито една жива душа за времето на посещението в приюта и Фандорин смяташе, че може да се вярва на думите на офицера - сериозен и отговорен човек.
- Шпионинът или п-приказливецът е тук, в Харков - угрижено каза Ераст Петрович. -Подозирах контраразузнаването, но първоначалната версия не се потвърди... Капитан Романов не е ли минавал оттогава?
- Не. Маса също не се е появявал от вчера сутринта.
Мъжът й дори не попита за похода до приюта, поинтересува се само как се чувства.
Това беше малко обидно.
И когато той - не толкова на нея, колкото на себе си - заяви: „Май ще започна от щаба на Доброволческата армия", Мона невинно отбеляза:
- А аз на твое място все пак бих започнала от контраразузнаването.
- Т-това пък защо?
И тогава тя му разказа за едноокия офицер, който огледал актовата зала малко преди взрива и сложил на вратата двама души за охрана.
Най-добрият комплимент бе това, че Ераст не я похвали, не се възхити, а веднага захапа новината, като вълк плячката си. И започна да размишлява на глас:
- Прекраасно - провлече той, усмихвайки се плъто-ядно. - Как ще разберем кой именно е бил часовой? Да го заръчам на полковник Козловски ли? Между другото, странно, че никой от хората му не ме посрещна на гарата. Наложи се да взема файтон, макар че им пратих телеграма от Таганрог...
- Може би е рано да се казва на полковника? - меко го насочи Мона към вече измисленото решение. Много й харесваше да изпълнява ролята на Василиса Премъдра при своя Иван-царевич. - Но пък ако се събере на едно място целият личен състав на... как се казваше това при тях - конвойна полустотня? - (всъщност тя вече беше изяснила, че за охраната на началството в контраразузнаването е отговорна именно конвойната полустотня и тя е подчинена на войсковия старшина Черепов, същият онзи едноок офицер). - Казаците с перчем сигурно са достатъчно много, предполагам, че и рижите мустаци не са рядкост, но аз бих довела госпожа Макарова, тя незабелязано би погледнала, да кажем, през прозореца и би ни посочила онези, които ни трябват.
И Фандорин отново не каза „ама че си ми умница!" или нещо друго покровителствено, а просто енергично потърка ръце.
- Отлично! Отиваме в контраразузнаването. Ще поговорим с Козловски и ще решим на място дали да посвещаваме полковника в плана на действие или просто да го помолим под някакъв предлог да събере конвойните. Ако решиш, че не си струва, подай ми някакъв знак. П-почеши си веждата, например.
Мона с всички сили се стараеше устните й да не се разтегнат в щастлива усмивка. Той бе започнал да говори за себе си и за нея в множествено число: „ще поговорим", „ще решим"! Той разчита на мнението й! Работят заедно! За бременността това е доста по-полезно, отколкото да лежи в леглото с вдигнати нагоре крака.
- Ами добре - замислено се съгласи тя. - А докато те събират полусотнята, аз ще ида да доведа Макарова. Ще ми дадат ли кола?
- При тях нещо се е с-случило.
Ераст се навъси.
Край белостенната сграда стояха оседлани коне. От входа с нервен клаксон и свистене на гуми към центъра потегли един автомобил. Придържайки шашката си, на верандата изтича някакъв офицер, още двама изскочиха и хукнаха в различни посоки.
Фандорин пусна кочияша и показа на караулния отпред пропуска си, подписан от Козловски.
- Невалиден е - отвърна унтерът. А когато Мона помоли да извикат капитан Романов, той подозрително присви очи и не каза нищо.
Що за чудеса?
- Да отидем в щаба на армията - хвана я за лакътя Ераст. - Трябва да разберем какво става. Тук никой няма да ни каже.
- Няма нужда да ходим никъде, щабът вече е тук. Мона посочи с брадичка настрана. Край тротоара спря дълъг черен „Пакард". От него слизаше Скукин. Вдигна ръка към козирката.
- А, господин Фандорин. Госпожо...
- Какво става тук, п-полковник? Защо не ни пуснаха при княз Козловски?
- Убит е - кратко отвърна Скукин. Мона извика.
- Боже! Кой го е убил?
Въпросът бе глупав, разбира се, женски. Много ясно, че червените. Невежливият Скукин не си направи труда да отговори, обърна се към Фандорин: