Той разтърси глава. Стига мрънкане, другарю Романов. Хайде първо да победим, а после ще видим.
И най-накрая започна да мисли за делата. А те, културно казано, бяха скапани. Момичето беше право: Съветската република се намираше на прага на гибелта.
Генерал Юденич вече беше стигнал до Царское Село и падането на Петроград, люлката на революцията, се очакваше всеки момент. Армията на Гай-Гаевски бе близо до Тула. Там Червеният фронт трепереше и се огъваше. Алексей беше наясно, че скоро той ще се разлети на парчета - от Новоросийск бе изпратен ешелон с най-новите английски танкове, идеално приспособени за воденето на маневрена война. Бронираните чудовища ще разсекат с мощните си картечници червената конница, ще изпомачкат обезкръвената червена пехота със стоманените си вериги. И после на два-три прехода по беззащитния тил ще се дотъркалят до Москва.
Най-гнусното беше, че Романов не можеше да направи нищо. Сега вече нямаше достъп до никакви секретни сведения. Новият началник го пусна от ареста, но не го допускаше до сериозна работа. Даде му задача, която беше чиста подигравка: да седи неотлъчно в хотела и да съставя щатното разписание на Общоруското Управление по Сигурността, в което щеше да се преобразува Специалният отдел след превземането на Москва. Капитан Романов фактически бе под домашен арест, а това значеше, че агентурната мрежа на РВС бе парализирана.
Единствената надежда бе, че втората нелегална мрежа не бездейства. От двамата изчезнали казаци от конвоя се намери само Филимонов - в река Лопан, с куршум в тила.
Вторият - Теслюк, изчезна безследно. Той очевидно беше от хората на Заенко. Те имаха някакъв много добър източник в щаба на армията. Заенко бе отвратителен мерзавец и убиец на Лавър Козловски, но освен на чекистите, сега нямаше на кого да се разчита.
А в същото време в града вървяха масови арести. В заводите, в работилниците и в депото прибираха профсъюзните активисти, вкупом арестуваха цялата редакция на либералния вестник „Голос Юга", по улиците ловяха всички, които по някакъв начин изглеждаха подозрително.
Специалният отдел отново се наричаше „Черната къща", защото от прозорците му се носеха воплите на разпитваните, а в двора ехтяха изстрели. На пазарния площад бригада дърводелци изграждаха бесилки. Планът на Скукин за управление чрез страх се превръщаше в реалност.
Именно през Скукин трябва да се действа - до такъв извод стигна Романов, след като размисли както трябва. Стига с това киснене под „домашен арест". Трябва, без да чака да го повикат, да иде в службата и да вдигне на Черепов такъв скандал, след който съвместната служба ще стане невъзможна. Някога, още в самото начало, Скукин предлагаше на бойния си другар да го уреди при себе си в щаба. Казваше многозначително: имам нужда от хора, на които мога да имам доверие. Да иде при него и да каже: така и така, Аркаша, аз съм ваша. Вземи ме под крилото си. Ще ти служа като японецът на Фандорин. В такова горещо време да се намираш в щаба всякак е по-полезно, отколкото в контраразузнаването.
Романов се развесели, облече шинела, фуражката, грабна портупея - и напред.
Пред Специалния отдел, както винаги през последните дни, цареше оживление. На входа едни хора влизаха тичешком, други излизаха, през портата мина камион, заприличал на таралеж заради стърчащите от него щикове, към центъра на града бясно препусна кавалерист. Откакто Алексей беше тук за последно, хаосът бе станал още по-голям.
- Каква е тая суматоха, Миша? - попита той дежурния офицер.
- Още ли не си чул? - от превъзбуда лицето на подпоручика направо се тресеше. -Хванали са Заенко! Ей го там, лежи, мръсната гад. Японецът на Фандорин го домъкна преди малко! Началникът е в щаба на армията. Вече му съобщиха.
- Лежи ли? - попита Романов, като се обърна и видя плътна стена от гърбове. Всички гледаха някъде надолу. -Убит ли е?
- Съвсем си е жив даже. Ама иди да го видиш - изсмя се подпоручикът.
Алексей разбута хората.
До стената на пейката в неподвижна поза седеше японецът, опрял длани в коленете си, и важно гледаше пред себе си. В краката му лежеше човек, целият омотан във въжета, сякаш напъхан в пазарска мрежа. Дори лицето му беше овързано: между зъбите стърчеше парче дърво, стегнато от двете страни с връзка от обувка. Очите на пленника бяха яростно изцъклени и блестяха с бялото на очните ябълки. Спряха се на Алексей и се присвиха с омраза. Позна го.
Като хванатия вълк от сцената с лова във „Война и мир", помисли си Романов.
- Как успяхте, господин Шибата? - попита той. Японецът вежливо му се поклони.