- Аркадий, в контраразузнаването е пълен бардак! - прекъсна го Романов. - И виновен за това дори не е Черепов! Идиотът не е виновен, че е идиот. Виновен е онзи, който е издърпал идиота на отговорна длъжност! Защо го направи? Само защото ти е лично предан, така ли? Та ти си умен човек. Може да се каже, че си гений на управлението. Нима не знаеш, че за да ръководиш контраразузнаването, голата преданост не е достатъчна? Кажи ми, ти би ли се оставил да те оперира сакат хирург, само защото те обожава?
Полковникът се обърка от натиска на Романов. Именно така трябваше да се говори с него: смесвайки нападките с ласкателства.
- Чуй ме, ти добре ме познаваш, били сме заедно в сериозни каши - премина към задушевност Алексей. -Помниш ли как, за да те спася, застрелях другаря Кандиба? Как се върнах за теб в Зеленото Училище? Как вървяхме с теб към нашите край Харков? Аз, аз съм ти лично предан, а не кретенът Черепов! Защото отдавна съм разбрал, че ти си птица, която лети нависоко. Хайде да летим заедно. Като авиаторите, ти си водещ, аз – воден. Разкарай го този Черепов, да командва наказателен отряд. Сложи мен в контраразузнаването. Аз съм професионалист!
Скукин слушаше добре и гледаше правилно, с присвити очи.
- Значи мога да ти имам доверие? - бавно изрече той. - Пълно? За всичко?
- Смятай, че аз съм твоята флейта - тържествено отговори Романов. - Както духнеш, така и ще засвиря.
Полковникът отиде до вратата, която развълнуваният посетител не бе затворил плътно, захлопна я както трябва.
- Как оценяваш ситуацията в ръководството на Бялото движение? На Черепов не му задавам подобни въпроси, той не мисли в такива категории. Ти си друга работа. Трябва да знам „како веруеши", както казват свещениците. Говори с пределна откровеност, без да си спестяваш каквото и да било.
Това е изпит, от който ще зависи всичко, досети се Алексей.
- С пределна откровеност? Много моля. Има какво да се желае относно ръководството ни. Главнокомандващият е слаб. Не е никакъв пълководец, не е и администратор, в политиката пък е пълен идиот. Имайки такава армия, която настъпва към Москва, да признае върховенството на адмирал Колчак, когото червените правят на пух и прах! Това не е ли глупост? Що се отнася до чичо ти, в смисъл на оперативност той е голяма работа, разбира се, но нищо не разбира от цивилно управление. Трябва му добра бавачка, извини ме.
По доволната усмивка, която докосна сухите устни на Скукин, стана ясно, че изпитът е взет с „отличен". Следващият въпрос го потвърди:
- Как би действал, ако оглавиш Специалния отдел? Конкретна задача: как да бъде открит Заенко и да бъде унищожена червената нелегална организация?
Романов имаше предварително готов отговор.
- Първо бих открил шпионина, когото Черепов е проспал, и който е помогнал на Заенко да избяга. Това е някой свой. Второ...
В този момент настойчиво зазвъня телефонът.
- Скукин - каза полковникът в слушалката - и шепнешком на Алексей: - Черепов, за вълка говорим...
След това дълго слуша, като все повече се оживяваше.
- Така... Така... Така... - повтаряше той и всяко следващо „така" бе по-експресивно от предходното. - Откъде научихте? Ясно... Как така се е застрелял?... А пък това е отлично!... Разбира се. Работете, както вие си знаете - и завърши строго: - Много внимавайте, Черепов, това е последният ви шанс да се реабилитирате. Друг няма да има.
След като затвори, полковникът каза:
- Ти го ругаеш, а той разбил болшевишко звено.
- Това на Заенко ли?
- Засега не е ясно. На съмване са му се обадили право в кабинета. Неизвестен човек шепнешком съобщил, че в заемната читалня на улица „Ивановская" има център на болшевишката агентура.
Алексей замря.
- На адреса е бил пратен наряд. Там бил някакъв старец, не го хванали жив, застрелял се. Но Черепов се сетил да остави засада. И преди час птичката долетяла, някаква млада девойка. Опитала се да избяга - догонили я. Слава Богу, нямала с какво да се застреля. Сега Черепов ще поработи с нея, както той умее... Ей, ти къде?
Заваля тъжен октомврийски дъжд. Свободен файтон нямаше. Минувачите зяпаха изпод чадърите си офицера, който с огромни скокове търчеше право през локвите, придържайки шашката си.
Романов не знаеше какво ще направи, дори не се замисляше за това. Трябваше да успее, да успее!
Най-накрая иззад ъгъла изплува познатата къща. Не беше нито черна, нито бяла, а сива от влагата.
Изведнъж прозорецът на третия етаж изпука. Оттам в облак от стъклени отломки излетя бяла, някак неестествено слаба фигура, превъртя се във въздуха и с глух удар се стовари на паважа. Някъде наблизо истерично писна жена, от верандата дотича дежурният, горе от прозореца се подаде някой - май беше Черепов с кожената престилка, но Алексей гледаше само надолу.