Мона-сан благодарно го погали по ръката и в същия момент се върна Фандорин с чаша в ръка.
- Няма нужда, олекна ми - каза весело госпожата. - По дяволите, благородни мъжо. Знам какво те човърка. Искаш да откриеш онзи негодяй, който е съобщил на Заенко за приюта. Ами намери го. Да си плати за гибелта на децата. Двадесет и четири часа стигат ли ти?
- Ще ми стигнат - отговори веднага Фандорин. - Вече знам как да го търся. Много е п-просто.
- Но нека Маса дойде с теб. За да съм спокойна. Не бой се, никъде няма да излизам от хотела. Трябва да се подготвям за път. Какво седите? - тя почука по часовника си. - Остават ви двадесет и три часа и петдесет и девет минути.
Господарят с достойнство, но много бързо тръгна към закачалката.
- Към телефонната станция ли отиваме? - попита Маса, щом излязоха навън и свиха към Николаевската катедрала.
- Разбира се, к-къде другаде.
- Странно, че Романов-кун не се е хванал за тази очевидна следа.
Господарят си замълча.
Поради извънредното положение харковският градски комутатор беше военизиран, вместо госпожиците-телефонистки го обслужваха войници свързочници. Фандорин показа пълномощията си на началника и поиска от него веднага да събере нощната смяна -добре, че казармата беше наблизо. Маса би сторил същото: би се опитал да открие анонимния доносник. В ранни зори обажданията не са много, а пък това с контраразузнаването със сигурност е направило впечатление на оператора.
Така и стана.
Когато господарят зададе въпроса си, един възрастен войник веднага вдигна ръка.
- Тъй вярно. Имаше такова обаждане, аз го свързах.
- А п-помните ли откъде беше обаждането?
- Тъй вярно. От щаба на армията.
Фандорин многозначително погледна помощника си и те двамата дръпнаха свидетеля настрана.
- Какъв беше този човек? Опитайте се да го опишете - каза меко господарят. - Когато чувате гласа в слушалката, вие със сигурност си представяте обаждащия се. Всички телефонисти п-правят така, за да не им е съвсем скучно.
- Ами не знам. Аз, за да не скучая, винаги си мисля за салам. Много обичам салам -поясни войникът. - Глас като глас. „Я, вика, братко, да ме съединиш със Специалния отдел, и по-живо". И назова допълнителния номер от три цифри, не помня кои бяха. За да го свържа директно с когото трябва.
Човек, който е свикнал да командва, разбра Маса.
- А можете ли да си спомните т-точното време на обаждането?
- Четири и четвърт, там някъде. Или и половина.
- Браво. Ето, к-купи си салам.
Господарят даде на войника банкнота.
- Защо сте толкова доволен? - попита Маса. - Не научихме кой знае колко. Нали и без това беше ясно, че в щаба има шпионин. Там служат сто или двеста души. Как ще разберем кой от тях се е обадил?
- Нощем хората на работа са доста по-малко. Това -първо. Едва ли обаждането е дошло от телефон, който е за общо ползване - рискът, че някой ще го чуе, би бил прекалено голям. Това - второ. Значи в Специалния отдел е звънял човек, който разполага със собствен апарат. И трето: обаждал се е човек, когото познават в контраразузнаването.
- Вероятно е шепнел, така ли?
- Не само заради това. Назовал е на телефониста вътрешния номер на Черепов, вместо просто да се обади в Специалния отдел и да даде номера на д-дежурния офицер там.
- Значи няма да ни трябват двадесет и четири часа. Да вървим в щаба да търсим шпионина, господарю.
- Ето пълния списък на сътрудниците, които в посоченото от вас време са били на работа - каза Скукин, щом се върна в кабинета. - Аз проверих. Осемнадесет души (имената са подчертани) имат достъп до телефон. Петима, чиито имена са освен това отметнати, са имали възможност да разговарят безпрепятствено, без да рискуват. Е, чичо ми не се брои, надявам се. В три през нощта ме пусна да спя, а той самият остана в кабинета. Останалите четирима са адютантът Маколцев - в приемното, началникът на егерската служба капитан Ржешевски, дежурният офицер в гаража поручик Щубе и началникът на личния конвой на командващия подесаул Попенко. Нима някой от тях работи за червените нелегални? Трудно ми е да повярвам.
- Няма да правим предварителни изводи - отвърна уклончиво господарят. - П-първо ще поговоря с всеки от тях. Но преди това, с ваше позволение, просто ще се разходя из щаба. Да се огледам.
Красивата, голяма къща, в която някога по тържествени поводи се е събирал каймакът на харковското самурайско общество, сега, през деня, беше пълна с военни, които усърдно се занимаваха с военната си работа, та чак беше приятно човек да ги гледа. Маса обичаше хората да се стараят. Едни седяха и пишеха или печатаха нещо, други чертаеха красиви схеми с цветни моливи, трети бързаха нанякъде и приятно дрънкаха с шпорите си, четвърти крещяха прегракнало в телефона. И всички пушеха, от което под таваните се поклащаше сивкав дим - като мъглата от „танката" за долината на Мусаши: