След като се върна с нощния влак в Харков, Ераст Петрович, разбира се, първо се отби в щаба на армията, за да обсъди детайлите на предстоящото пътуване, но веднага след това отиде в Специалния отдел.
Романов посрещна госта в кабинета си и вежливо го попита за целта на неочакваното посещение. Погледът на капитана бе мътен, лицето му беше посърнало.
- Алексей Парисович, вие сте червен шпионин - не попита, а констатира Фандорин.
Очите на Романов се оживиха, присвиха се.
- Това шега ли е?
- Този факт ми е известен отдавна. Още от деня на з-запознанството ни. Помните ли, тогава в лодката, след бягството от червените, вие изтръскахте празните гилзи от барабана и една отскочи в краката ми? Вдигнах я и видях, че отворът е издължен. Стреляли сте с халосни патрони и следователно цялата история с бягството е била инсценировка. Реших, че не е моя работа и си з-замълчах.
Романов внимателно го слушаше. Имаше здрави нерви.
- Когато се стигна до диверсията в приюта, вие бяхте първият заподозрян, но се оказа, че имате алиби: Козловски каза, че не сте бил в Харков. И аз отново ви оставих на мира, защото не участвах в г-гражданската война.
- Сега нещо се е променило, така ли? - тихо попита капитанът.
- Да. Аз направих своя избор. След два часа заминавам в к-командировка, която вероятно ще реши съдбата на войната...
- При Махно? Не се учудвайте на моята осведоменост. Сега съм приближен на Скукин, той ми разказва всичко.
Ераст Петрович кимна одобрително. Хареса му, че младият мъж не увърта, не губи самообладание и най-вече не му губи излишно времето.
- Вие сте ми симпатичен, не желая вашата г-гибел. Имате два часа, за да се спасите. Преди да тръгна, ще изпратя писмо до Гай-Гаевски, в което ще му съобщя всичко. Така че ви съветвам да изчезнете незабавно.
Той се изправи, смятайки разговора за приключен, но капитанът също се изправи.
- Ще се опитате да ме убиете ли? - изненада се леко Фандорин. - Не ви препоръчвам.
- Не. Наясно съм, че не съм във вашата категория... Беше ми ясно, че рано или късно ще направите своя избор. Надявах се да бъде друг... Та вие сте умен човек. Нима не разбирате, че истинската Русия е с нас, а не с тях?
- С д-другаря Заенко ли? С освинените улици, осраните храмове и потъпканата култура?
- Ами ако Русия е именно такава? Ако онази Русия, която харесвате, е измислена от Пушкин и Тургенев? А истинската са Стенпка Разин и Емелян Пугачов? Вие познавате ли собствения си народ? Разбира се, той може отново да бъде вкаран по колиби и мазета и да бъде вързан на верига. Но за това ще се наложи да се пролее прекалено много кръв, в това отношение Аркаша Скукин е стопроцентово прав. Белите така или иначе няма да постигнат нито Пушкин, нито Тургенев. Не е ли по-правилно да престанем да се залъгваме? Да признаем, че Русия не е леха с цветенца, а купчина тор. И вместо да си запушваме носа с напарфюмирана кърпичка, да се хванем за лопатите и да не се страхуваме от калта. И тогава, след сто години, страната може и да се превърне в цветарник.
- Скукин е авантюрист и сяожън. Никой няма да му позволи да се разпорежда със съдбата на Русия, а алегорията ви куца. Човек трябва да се бои от калта. Всъщност именно от нея трябва да се страхуваме. Ако престанете да мъдрувате за това кое е правилно и просто се вслушате в себе си, вътрешният глас винаги ще ви каже кое е правилно и кое -не... Впрочем, това си е ваша карма.
И Фандорин излезе.
НЕ СЕ СБОГУВАМ
И ние излизаме изпод съвсем тъмната арка на входа, под която цари мрак и нищо не се вижда, на огряната от слънцето улица. Ти примижаваш от ярката светлина.
- Къде сме? - питаш ти и аз си спомням, че не познаваш добре Москва.
- На улица „Николская". Вляво, на две минути оттук, е Червеният площад. Виждаш ли колко ловко те изведох тук? Това е моят град. Познавам всяко негово кътче. Да вървим!
Изпълва ме бодра сила, звънтяща лекота. Чувствам се... не, не млад, чувствам се съвършен.
Човекът, който преди много години ме учеше да владея тялото си, наричаше морала опасна бариера, отделяща плътта от духа. „Моралът винаги предписва да слагаш нечии интереси над своите, докато тялото винаги се ръководи от онова, което е по-добре за него – поучаваше ме той. - Ти не искаш да се откажеш от вредоносната преграда, разделяща твоя „аз", пречеща на Ин и Ян да се съединят, и значи никога няма да станеш съвършен".
Моят не особено почтен сенсей беше чудовище, отнасяхме се един към друг еднакво: с почтителен интерес и едновременно с това с презрение. Той ме наричаше „моят полуученик", а аз него - „моят полуучител". Не бих се учудил, ако все още е жив и все така с лекота може да изтича по стената до втория етаж и да скочи от петия. Но полусенсеят сгреши. Аз достигнах съвършенство. Благодарение на теб. Много ми се иска да ти го кажа, но не се решавам. Все още си сърдита.