Дрезината описа дъга около нисък хълм и веднага зад завоя изскочи на железопътния мост над реката. Веднага след него, на стотина метра пред мен, едва пълзеше вече познатата ми автомотриса. Отзад и отстрани я бяха наобиколили малки сини фигурки.
Закъсала е все пак, бутат!
Тази картина ми напомни за нещо. Нещо от далечното минало. Такова нещо вече бях преживявал: момчета със сини униформи и витаещият над тях призрак на бедата.
Но сега такова нещо нямаше как да се случи.
Не биваше да използвам обикновената спирачка - щях да се забия във вагончето и щях да премажа децата, но нали имах аварийната.
И аз я дръпнах с всичка сила...
- Защо млъкна? Какво стана? - питаш ме ти. Замълчах, защото някой ме вика. Много настойчиво.
Оглеждам се.
- После ще доразкажа. Трябва да вървя. Викат ме. Нима не чуваш?
- Не, не чувам - казваш ти. - Аз идвам с теб. Моля те!
- Много те моля - усмихвам се аз, - изчакай ме тук. Няма да се бавя. Погледай празника и хората. Е, хайде, не се сбогувам.
И ЗА ВРЕМЕТО
Времето отново беше чудно. Мона се събуди, отвори очи и веднага отново ги затвори - право в зениците с добре насочен изстрел я удари слънцето. Искаше й се да се скрие обратно в съня, за да може още мъничко да остане с онзи, когото можеше да види само насън, но не стана. Най-лошото бе, че тя никога не можеше да си спомни какво е сънувала през нощта. В сънищата се случваше нещо важно. Но какво? Трябваше да става.
От известно време Мона мразеше ясното време. Друго си е да се събудиш и небето да е в траур, да рони дъждовни сълзи, вятърът да стене. Тогава е добре. Чувстваш се в хармония със света. А пък ако вътре в теб е студ, а наоколо е „майски ден, празник за сърцето", природата ти се струва предателка. Особено ако не е никакъв май, а октомври.
Отново е проклетият октомври, но тук при тях есента все не може да започне, все така продължава и не спира циганското лято и всеки ден е рай, Алпите синеят безметежно,златисто блещука езерото. Чужда, безсмислена красота, като картичка.
Мона не обичаше Швейцария, наричаше я „Швейцарска[99]. Живот в портиерското помещение под стълбите, това е вашата Женева. Но какво да се прави, детето има нужда от баба. Особено когато майка му е кукувица, която от сутрин до вечер кукува, кукува, и все за себе си: Ку-куу, ку-куу.
С Маса неотдавна имаха следния разговор.
Мона каза: „Онова, което е значел за теб човекът, се определя по размера на дупката, която остава в теб. Понякога дупката е с толкова необятна величина, че засмуква всичко без остатък". Той й отвърна: „Говорите за Куу, за Пустотата? - и нарисува йероглифа -Всички са излезли от нея и всички в нея ще се върнат. Но защо да бързате, госпожо? Освен това съществува и чувството за дълг. Не сте сама".
Което е право, право си е. Ако Мона беше сама, тя сигурно и досега щеше да си седи в Севастопол, надявайки се да стане чудо. Но в Крим довтаса майка й и я отведе оттам, подута и пихтиеста като медуза, „да ражда в нормални условия".
- Лофа майфа съм аф - каза Мона с въздишка, докато стоеше в банята и се гледаше в огледалото. От устата й стърчеше четка за зъби. Лицето й бе безжизнено.
Александър Ерастович също живееше тук, в Женева, при баба и дядо. Мона ходеше на гости на сина си. Когато усещаше, че има сили да се усмихва. Защото, когато човек е на две години без малко, той има нужда да му се усмихват. Или поне да не ревеш, когато вдигне очички към теб и те са също толкова сини като на...
Днес пак няма да ходя, разбра Мона и въздъхна. Я по-добре да се пъхна обратно в леглото. Докато времето не се оправи.
Тя спря чешмата и чу, че някой чука на вратата. Деликатно, но настойчиво. И явно чукаше отдавна. Маса.
- Сега! - отзова се Мона, навличайки бавно халата.
- Донесох ви кифлички и вестник, госпожо - каза японецът. Днес изглеждаше странно. И това, че донесе вестник, също бе необичайно. Мона никога не разгръщаше вестник. Изобщо не я интересуваха новините.
- Ето, вижте.
Заглавието на първа страница бе „L'arrivée de la délégation Sovietique[100] " . Мона без интерес плъзна поглед по дребния шрифт.