„В Лозана пристигна мисия от червена Москва, чиято цел е Русия да придобие статут на пълноправен участник в предстоящата международна конференция за черноморските проливи. Това е първият официален демарш на болшевишката дипломация от времето..." Не продължи нататък.
- Защо ми е това?
Маса посочи с пръст последния ред.
- Военният ръководител на делегацията. Виждате ли?
- ...Знаеш ли къде са отседнали? - попита Мона след дълга пауза. Отщя й се да се връща в леглото.
- В хотел „Бориваж-палас".
Ъгловият луксозен апартамент на най-добрия хотел в Лозана гледаше към крайбрежната алея и езерото. Това бе една от най-известните гледки в света, но добре изглеждащият военен с отлично седящата куртка с малинови нашивки не обръщаше никакво внимание на тази „бел вю"[101] . Седеше на бюрото и бързо пишеше на лист хартия с дребен, учудващо прегледен почерк.
- Да? - каза той, като вдигна главата с идеално сресана на път коса.
Скърцайки с лачените си ботуши, влезе помощникът му, висок брюнет, също толкова стегнат като началника.
- Другарю комкор[102] , имате посетителка - и след кратка пауза допълни многозначително: - Представи се като госпожа Фандорина.
Военният ръководител на делегацията леко надигна вежда и замислено потърка своя орден в алена розетка.
- Виж ти.
Изправи се, отиде до прозореца.
- Да й кажа ли, че няма да я приемете?
- Не, защо. Само...
Комкорът неопределено размърда пръсти, но помощникът разбра.
- Ама разбира се. Ако откаже да бъде претърсена - няма да я пусна.
Но посетителката не отказа. Докато брюнетът бавно и обстойно я претърсваше в съседната стая, тя стоеше, без да мърда, с отсъстващ израз на лицето. Когато й казаха: „Можете да влезете", влезе също толкова безстрастно.
Орденоносецът я посрещна извънредно вежливо - сведе глава, тракна с токове.
- Елизавета Анатолиевна, каква среща!
Мона внимателно го разглеждаше и сякаш се вслушваше в нещо.
- Какво мога да направя за вас? - попита той. - Нали знаете, аз съм официално лице, един от ръководителите на съветската делегация, а вие, предполагам, бяла емигрантка.
Има напрегнатост, има любопитство, определи Мона, като ясно чуваше звука на флейта. И още нещо. Радостно вълнение. Приятно му е, че ме вижда. Но това не е мъжки интерес, не. По-скоро е усещане за триумф.
- Здравейте, Аркадий Сергеевич, само исках да ви попитам къде е сега Алексей Парисович Романов? Известно ми е само, че тогава, през есента на деветнадесета, той е преминал на страната на червените. Може би сте го срещали?
- Романов служи в ГПУ. Нали знаете какво е това? Понякога се виждаме по служба. А каква е причината да се интересувате от другаря Романов, ако позволите да запитам?
В погледа на Скукин играеха весели пламъчета. Наслаждава се на ситуацията, разбра Мона. Защо?
- Знаете причината - тихо отвърна тя.
- Ако е това, за което си мисля, то Романов няма нищо общо - сега Скукин дори се усмихна. - Искате ли да ви разкажа как се случи всичко? Ама моля ви, седнете.
Той с галантен жест посочи фотьойлите пред бюрото. Двамата седнаха: Мона с изправен гръб и ръце на коленете, Скукин - преметнал небрежно крак връз крак.
Тя го гледаше с очакване.
- При мен в щаба дойде началникът на контраразузнаването Романов. С доста неприятна новина и доста интересно предложение. Новината се заключаваше в това, че ме очаква арест, трибунал и несъмнено разстрел. Капитанът тъкмо беше говорил с вашия съпруг и като умен човек Романов си бе направил съответните изводи от беседата. Господин Фандорин му беше намекнал, че моята песен е изпята, а всичко останало Романов бе преценил сам. По това време той вече беше участник в моя... проект - махна неопределено с пръсти Скукин. - Да го назовем така. И така, във връзка с променилите се обстоятелства, Романов ми предложи да закрия моя проект и да се присъединя към неговия проект.
- Не разбирам - каза Мона. - За какви проекти говорите?
- Няма значение. Романов заяви: „Бялото дело виси на косъм и ти можеш да клъцнеш това косъмче. Не позволявай на Фандорин да стигне при атамана Махно - и нашите ще те приемат като герой и спасител на революцията". Аз, разбира се, се съгласих. Имах ли избор? Ставаше дума за минути, но успях - Скукин поклати глава, възхищавайки се сам на себе си. - Романов просто искаше да арестувам съпруга ви и да го държа два-три дни под арест. През това време Махно щеше да стигне до щаба и главнокомандващият щеше да е принуден да дръпне войски от фронта. Но, давайки си сметка за феноменалните таланти на съпруга ви, реших проблема по радикален начин. Ами ако не се беше оставил да го арестуват? Или ако беше избягал? Нямаше да стане. Аз изпратих с почит господин Фандорин на път, като го качих на превъзходен екипаж и го пратих право на небето. Строго казано, Ераст Петрович се отправи натам със собствената си ръка.