Потеглиха.
- Слушайте - Ераст Петрович хвърли кос поглед към спътника си. - Вие сте умен човек, не сте млад, доста сте видели. Нима вярвате във всичко това?
- В кое „това"?
- Във вашата черна правда. Че хората - такива, каквито са, са способни да се „самоорганизират"? Че нашата огромна неграмотна страна, в която всеки живее на принципа „моето си е мое" и „мен какво ме е еня", ще се превърне в братство на анархистки комуни?
- „Моето си е мое" и „мен какво ме е еня" - това са правилни, вродени инстинкти -отвърна спокойно Воля. - В това е цялата същност на анархо-индивидуализма. Всевъзможните „държавници", включително и болшевиките, ненавиждат човешката природа, насилват я. Карат хората да живеят заради някакви измислени идеали, било то Третият Рим, „вяра-цар-отечество" или диктатурата на пролетариата. А на хората не им трябва всичко това. Човек иска да живее с мисълта за себе си и близките, да помага на онези, които познава и обича, да работи за себе си, а не за някой си. Именно това е свободата. И не става дума за някаква утопия. Девет десети от хората в нашата страна са селяни, а те са по природа анархисти. Не им трябва никаква власт. Те сами могат да подредят общината си и да се защитават от чуждите. Няма нужда от държавната машина, за да разменяш зърно и месо срещу промишлени изделия. Работникът и селянинът отлично ще се спазарят помежду си. През шестнадесета година лежах в една килия с един украинец. Нестор Махно се казваше. С него много сме говорили за това. А сега ми пише от Украйна. Те там в техния уезд са си създали селска комуна и живеят според анархистката правда. Отлично им се получавали нещата - без всякаква полиция, без чиновници, без пари. Ето как ще се роди новият свят. Ако ние тук в Москва не оплескаме нещата, разбира се. Болшевиките са силен противник...
Докато слушаше тези разсъждения, Фандорин от време на време се оглеждаше. Най-накрая го прекъсна:
- Следят ни. При това плътно. Още от самата порта, трима наведнъж. Опитват се да останат незабелязани, но работят грубо.
- Агенти на ЧК - без интерес обясни Воля. - Те в последно време много се активизираха. Щом изляза, веднага тръгват след мен. Искат да знаят къде съм бил, какво съм правил, с кого съм се срещал. Нали ти казвам: болшевизмът не е по-добър от самодържавието, без тайна полиция нищо може. Не им обръщай внимание. Засега не им стиска да ме закачат. Защото след това ще започне една...!
И дори не се огледа.
В сгъстяващия се мрак те бавно се движеха нагоре по „Космодамианский переулок", оставаше им само да свият на ъгъла, за да стигнат до дома на Чернишеви. Със скоростта на Фандорин пътят отне вместо десет цели двадесет минути.
- Ей онази, жълтата къща - посочи Фандорин. - Ей, любезни, къде тук е жилището на вратаря? - извика той на доста подпийналия мъж, който излезе, поклащайки се, изпод арката на входа.
Пролетарият го изгледа злобно.
- Всички „любезни" вече ги изкормиха... - след това премести погледа си върху Воля с неговия черен шлифер и маузера на колана и се шубелиса. - Портиерското? Ами това е в двора и надясно. Там има едни стръмни стълби, да внимавате.
Стълбите към сутерена наистина бяха доста стръмни. Ераст Петрович ги погледна със съмнение - ще сляза, ама друг път.
- Изчакай тук. Сам ще поговоря с тях. За две минути работа - каза Воля.
Той слезе тичешком по стълбите, бутна вратата и влезе.
- Ей, стопанино! - чу се отдолу.
И задълго се възцари тишина. Минаха не две минути, а пет, после десет. Петнадесет.
Фандорин взе да надига вежди. После извика:
- Господин Воля! Защо се бавите толкова? Никакъв отговор.
Все пак ще се наложи да слезе.
Ераст Петрович се надигна от количката, хвана се за стената, опря бастуна в стъпалото и започна да преценява как по-правилно да стъпи. Енергията Ки, тази подла предателка, злорадо наблюдаваше тези титанични усилия.
- Тикусъо! - изруга Фандорин на японски, за да й е по-достъпно.
Беше на третото стъпало и оставаха още четири, когато вратата се отвори. Долу стоеше Воля. Лицето му странно потръпваше.
- Старецът и старицата са мъртви. Убити. Там всичко е в кръв. Съвсем прясна. Още тече... Тоест течеше, когато влязох. Сега вече спря... Стоях там, не знам колко...
- Прекалено впечатлителен сте за революционер - каза злобно Ераст Петрович. -Отдръпнете се. Дайте ми да мина.
Той преодоля втората половина на стълбището с кратки, несръчни скокчета, като повече разчиташе на бастуна, отколкото на краката си. Блъсна анархиста настрана, влезе в малкото, полутъмно жилище.