Александър Ксенофонтович и Аполинария Лвовна лежаха проснати на пода. Генералът прикриваше жена си с ръка, сякаш я защитаваше.
И двамата са убити с метален предмет, най-вероятно бокс, отбеляза Фандорин по професионален навик, след като клекна. Той е ударен в челото, а тя - в слепоочието. Убиецът е бил физически доста силен. По лицето на генерала бе застинал израз на уплаха. Досещал се е какво ще се случи в следващия момент. Най-вероятно е разпознал убиеца. Чертите на старицата бяха, напротив, мирни, отпуснати. Сигурно Аполинария Лвовна бе изглеждала така преди да загуби разсъдъка си. И да, убийството е извършено съвсем неотдавна. Преди не повече от двадесет минути. От това следва, че...
- Нашият разговор в кабинета е бил подслушан - глухо каза Воля. - Вие нали споменахте адреса. Мерзавецът е разбрал, че неминуемо ще бъде разобличен, и е хукнал насам. А докато сме вървели насам, е ликвидирал свидетелите.
А Фандорин, след като приключи огледа, си позволи да мисли за нещо несъществено.
Че вече няма нужда да връща снимката и кичура. Тези предмети вече нямат никаква ценност за никого на този свят. И че на графа и графинята всъщност им е провървяло. Живели са дълго, макар и не винаги щастливо, и са умрели в един и същи ден и дори в един и същи миг. Оказва се, че късметът може да бъде и такъв...
- Това не може да бъде - артелчикът продължаваше да се опитва да изчисли онова, което на Ераст Петрович вече му беше ясно. - Зад вратата през цялото време е била Рисчето. Тя не би позволила на някой страничен да подслушва. … Рисчето? Но как?! Защо?!
Той се завъртя и хукна вън от мазето, като забрави за Фандорин.
Краят на разследването
Ераст Петрович доста бързо се търкаляше на четирите колелца - беше достигнал висини в инвалидното джигитство, но в артела се придвижваше като костенурка по коридорите и стълбищата, така че пропусна увертюрата.
От приемната се чуваше гръмкият глас на Воля.
- ...Отговаряй! На кого си издрънкала? На Топора ли? На Жохов? На Спартак? На кого? Какво ми разиграваш оскърбена невинност? Няма кой освен теб да ни е подслушвал. А сега са убити двама души. И тази кръв тежи на твоята съвест! Какво мълчиш?! Как можа?!
Фандорин отвори вратата.
Артелчикът се бе надвесил над помощницата си, размахваше юмрук пред носа й. Рисчето стоеше пред него пребледняла, прехапала долната си устна и гледаше нагоре с мокри очи. Яростно обърса една сълза.
- Ти! - кресна и тя. - Как можеш ти? На мен! Такова нещо! - изхлипа и се задави. -Нищо не съм подслушвала! Ами и ти си...
И му обърна рязко гръб.
Воля я хвана за слабичките рамене, завъртя я обратно.
- Чудеса не съществуват. Ние с Фандорин говорихме на четири очи. Бяхме застанали близо до вратата. Да допуснем, че не си подслушвала нарочно, но не може да не си чула. Беше назован адрес. И убиецът се е явил там преди нас. Как ще ми обясниш това?
- Нищо няма да ти обяснявам... Мисли, каквото искаш.
Девойката упорито сведе глава. Брадичката й трепереше.
Ераст Петрович реши, че е време да се намеси.
- Госпожице - каза той, като се приближи. - Искате да кажете, че не сте били тук, така ли?
- И къде си излизала? - попита Воля. Той дишаше тежко.
- Никъде не съм излизала - изсумтя Рисчето. - Нищо няма да ти обяснявам.
Не е била в приемната, но никъде не е излизала? Фандорин се огледа наоколо.
- Ей там ли бяхте?
Той посочи открехнатата врата на хранилището, където бяха рафтовете с папките. Рисчето кимна.
- Но ако някой е влязъл в приемната, не може да не сте забелязали. Вратата щеше да изскърца, щяха да се чуят стъпки. Идвал ли е някой?
Отново кимна. Раменете й започнаха да треперят.
- Видя ли кой беше? - извика Воля. Поклати глава.
- Трудно ми е да повярвам, госпожице, че не сте надникнали да видите кой е дошъл -меко каза Фандорин. - Това ми изглежда неприсъщо.
- Бях се качила на стола. Трябваше ми списъкът на личния състав от горния рафт. Този -Рисчето враждебно посочи артелчика с пръст - нареди да проверя загубите и попълненията. Но аз го повиках и той отговори.
- Кого повикахте? Влезлия?
- Да. Ей, викам, кой е? Изчакай малко, сега ще изляза. А той: не бързай, сестро. Ще изчакам.
- Кой беше?! - направо подскочи Воля. - Разбра ли по гласа?!
Девойката не го удостои с отговор.
- Кой беше? - повтори въпроса Ераст Петрович и на него му отговори:
- Жохов.
- Сигурна ли сте?
- Гласът му е такъв - не можеш да го объркаш. Той си и каза. „Аз съм, Жохов". Но не изчака. Когато се върнах, него вече го нямаше...