Цената беше безумна, но на никого не му се щеше да пътува на тъмно, пътниците дори сега едва се виждаха.
- Да дадем по десет на калпак, а? - каза жената и поясни на китаеца: - Вие сте на две места, на вас ще ви излезе двадесет.
Онзи се поклони, без да спори, но с останалите обитатели на купето възникнаха усложнения.
- Аз нямам никакви пари - въздъхна гимназистът. - И изобщо, може да се спи и на тъмно, дори е по-добре.
Девойката също се отказа:
- А пък аз слизам на първата гара, край Безенчук живея. Защо да плащам до Москва?
Попът изрецитира:
Не ще те в мрака защити
кръгът от лампата лъчиста.
На вярата разчитай ти
и на сърце с молитва чиста.
- Е, вие си знаете - вдигна рамене кондукторът.
Но в този миг отгоре се надвеси златозъбият и с широк жест му напъха банкнота:
- Ето ти стотачка, фуражка. Задръж рестото. Плащам за цялата приятна компания. Да видите кой е Яша Черни.
Когато купето се озари от червеникавата, трептяща светлина, пътешествениците успяха да се огледат по-добре. Тръгнаха и пътните разговори - специфични, като за революционно време, когато хората първо го карат внимателно и не си казват името. (Златозъбият не се броеше - беше съмнително, че е Яша, а още по-съмнително бе, че е Черни).
Най-приказлив се оказа отчето. Разказа, че служи в Сизранския уезд и бил в Самара при преосвещения[4] , защото при тях нямало благочинен отец и отдавна не били плащали, но се оказало, че пътуването, Божа работа, било напразно, само се охарчил залудо, защото в епархиалното подворие сега бил комитетът по бедността, но нищо де, ще се оправим и без пари, Господ няма да ни остави, а пък и отецът ректор в Семинарията казвал: „Добрият поп винаги ще се оправи".
Девойката живееше в града като прислужница на „аблокат по законите", но той сега бил „закъсал", защото на кого в днешно време са му притрябвали тези закони, другите богаташи също изчезнали и нямало къде да се работи, вкъщи я чакали баща й, майка й, а и няколко ухажори се върнали от фронта.
Лелчето се занимаваше с натурална размяна. Носеше от Самара необходими стоки по селата и се връщаше с продукти.
- А стоката ти къде е? - попита я подозрителният Яша. - Така като те гледам, нищо не носиш.
Жената се заколеба - дали да каже, дали да си мълчи, но много й се искаше да се изфука. Бръкна някъде под полата и издрънча по масата с малка торбичка.
- Ето, един фунт игли. По селата жените няма с какво да шият. По чувал брашно за игла дават.
Като за революционно време това си бе сериозно богатство. Всички почтително замълчаха. Но Яша се усъмни:
- Те че ще дадат, ще дадат, а ти как ще замъкнеш всичко до града? Тук с една талига не можеш да се оправиш. Каруци, коне. А пък и на влизане в града ще ти я приберат. А могат и да те гръмнат като спекулантка. Дето се вика, язък ти за зора.
Жената хитро смигна:
- Кумът ми работи в железопътния отдел. Разбрали сме се. Аз му давам половината брашно, а той доставя всичко, както си следва.
От този момент започнаха да я уважават още повече. След това гимназистът разсмя всички.
- Аз също отивам на село за продукти. Тук - той се потупа по гърдите - нося албум с марки. Цял живот съм ги събирал, от втори клас. Колониални са. През лятото за тях ми даваха колело и въздушна пушка. Отказах се и добре направих. Няма да ги дам евтино.
Всички здравата се посмяха - попчето - прикривайки устата си с ръка, жените - с квичене, Яша - с цяло гърло. Особено когато младежът замига на парцали и изломоти:
- Та аз не знам какво да нося. За първи път отивам.
Във веселбата не участваше само морякът, който веднага след като влакът потегли, се зави през глава и захърка, и китаецът - той през цялото време си нагласяше вързопа и май все пак не разбираше много-много руски.
- А вие, другарю, защо пътешествате? - погледна нагоре към Черни лелката, и смушка съседката, понеже не се виждаше отгоре.
- На мен жизнената ми стихия е такава - да пътешествам - отвърна обитателят на възвишеното място. - Наблюдавам живота.
- Знаем ги ние такива наблюдатели, да си вардиш нещата - прошепна спекулантката на девойката и прибра скъпоценната торбичка обратно под полата.
Дойде редът на азиатеца, когото всички от самото начало поглеждаха с любопитство, но след сблъсъка с милиционера ги беше малко шубе от него.
- Гражданино китаец, вие сигурно сте тръгнали да замените манифактурата си? -попита го неуморната лелка. - Ако е басма - този плат винаги се търси. А ако е вашата там китайска коприна, тогава трябва да знаете къде да го занесете. Мога да помогна.